Между любовта и гордостта: Изповедта на една свекърва

– Мамо, моля те, не започвай пак! – гласът на Даниел отекна в малката кухня, докато аз стисках чашата с кафе така силно, че пръстите ми побеляха. Беше утрото след сватбата му, а в мен бушуваха чувства, които не можех да овладея.

Снощи, когато гледах как синът ми слага халката на ръката на Мария, усетих как нещо в мен се чупи. Не беше омраза – не, не бих могла да мразя момичето, което той обича. Но беше страх. Страх, че ще го загубя, че вече няма да съм най-важната жена в живота му. Мария беше различна – идваше от друг свят, от семейство с повече пари и претенции. Говореше тихо, но думите ѝ бяха остри като бръснач. Винаги ме гледаше с онзи поглед – сякаш съм нещо по-малко.

– Даниеле, аз само искам най-доброто за теб – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха.

Той въздъхна тежко и излезе от кухнята. Останах сама с мислите си и с тишината, която ме притискаше като мокро одеяло. Върнах се към спомените за онези години, когато Даниел беше малко момче и всичко зависеше от мен. След като баща му почина при катастрофа на магистрала „Тракия“, аз останах сама да го отгледам. Работех по две смени в шивашкия цех в Пловдив, за да има той всичко – дрехи, уроци по английски, нови обувки всяка есен.

Когато Мария се появи в живота му, всичко се промени. Тя беше студентка по право, винаги облечена безупречно, с маникюр и скъп парфюм. Първият път, когато я поканих на вечеря у дома, тя едва докосна мусаката ми и после учтиво каза: „Аз не ям картофи.“ Почувствах се унизена.

С времето започнах да усещам как Даниел се отдалечава. Вече не идваше всяка неделя на обяд. Не ме питаше за съвети. Дори на Коледа предпочете да празнува с нейното семейство в София. Опитвах се да не показвам болката си, но тя ме разяждаше отвътре.

Сватбата беше кулминацията на всичко това. Седях на първия ред в ресторанта „Старият град“, облечена в новата си рокля от пазара, а около мен всички шушукаха за „перфектната двойка“. Когато дойде време за майчината реч, гласът ми трепереше:

– Даниеле, ти винаги си бил моят герой… – започнах, но думите заседнаха в гърлото ми. Видях как Мария ме гледа с лека усмивка – не знаех дали е съжаление или надменност.

След сватбата отношенията ни станаха още по-напрегнати. Мария настояваше да живеят отделно, далеч от мен. Даниел рядко ми звънеше. Когато го правеше, разговорите бяха кратки и повърхностни.

Една вечер реших да ги посетя без предупреждение. Купих домашна баница и тръгнах към новия им апартамент в квартал „Кючук Париж“. Когато звъннах на вратата, Мария отвори и ме изгледа изненадано:

– Мамо… – каза Даниел зад нея и видях колко е уморен.

– Донесох ви нещо вкусно – опитах се да прозвуча весело.

Мария пое баницата с престорена благодарност и ме покани вътре. Апартаментът беше подреден като от списание – всичко лъскаво и стерилно. Седнахме около масата и аз започнах да разказвам истории от детството на Даниел. Мария слушаше с половин ухо, а после внезапно каза:

– Знаете ли, мисля че трябва да си поставим граници. Искам нашето семейство да има пространство.

Почувствах се като натрапник в собствения си живот. Извинението ми заседна на устните. Тръгнах си рано онази вечер и цяла нощ плаках.

Дните минаваха бавно. В работата всички говореха за внуци и семейни празници, а аз се чувствах все по-самотна. Един ден получих съобщение от Даниел: „Мамо, ще станеш баба.“ Сърцето ми подскочи от радост и надежда.

Когато се роди малката Елица, отидох в болницата с букет розови карамфили. Мария ме посрещна хладно:

– Моля те, не я взимай на ръце още. Още е рано.

Стоях до леглото ѝ и гледах внучката си през стъклената врата на отделението. Сълзите ми се стичаха по бузите – толкова близо, а толкова далеч.

Минаха месеци преди да ме поканят у дома им. Когато най-сетне държах Елица в ръцете си, усетих топлина и любов, които не бях изпитвала от години. Но Мария винаги беше нащрек – следеше всяко мое движение, всяка дума.

Един ден избухнах:
– Защо ме държиш на разстояние? Аз съм майка му! Аз съм баба ѝ!
Мария ме изгледа студено:
– Защото не можеш да приемеш, че вече не си центърът на вселената му.

Тези думи ме удариха като шамар. Замълчах и си тръгнах без сбогом.

Сега седя сама в апартамента си и гледам снимките по стената – Даниел като малък, първият му учебен ден, абитуриентският бал… Чудя се къде сбърках. Дали прекалената ми любов го е отблъснала? Или просто животът ни раздели?

Понякога си мисля да звънна на Мария и да ѝ кажа колко съжалявам за всичко – за ревността си, за гордостта си. Но после страхът ме спира.

Дали някога ще намерим път една към друга? Или ще останем завинаги разделени от гордостта и болката?

Кажете ми – има ли прошка за една майка, която обича твърде силно?