Между любовта и несправедливостта: Когато семейната пристрастност разрушава доверието

„Защо винаги той? Защо пак Георги?“ – този въпрос се въртеше в главата ми, докато гледах как майка ми брои парите на масата. Беше късен следобед, слънцето се прокрадваше през пердетата, а в кухнята миришеше на прясно изпечен хляб. Но вместо уют, усещах само студ.

– Мамо, сигурна ли си, че това е правилното решение? – попитах я с треперещ глас.

Тя не ме погледна. Пръстите ѝ бяха заети да подреждат банкнотите в плик.

– Георги има нужда, Дими. Трудно му е сега, знаеш какво стана с работата му.

– А аз? Аз не съм ли твой син? – думите ми излязоха по-остри, отколкото исках.

Тя въздъхна тежко, сякаш носеше целия свят на раменете си.

– Ти си силен. Винаги си бил. Ще се справиш.

Стиснах зъби. Колко пъти бях чувал това? Колко пъти бях оставян на заден план, защото „мога сам“? А Георги – той винаги беше този, когото трябваше да спасяваме. Още от деца. Когато счупи прозореца на съседите, аз поех вината. Когато избяга от училище, аз го покрих. Винаги аз.

Вечерта Георги дойде. Усмихнат, леко притеснен.

– Мамо, благодаря ти! – прегърна я силно. – Не знам какво щях да правя без теб.

Погледна ме за миг, после сведе очи.

– Дими…

– Няма нищо – прекъснах го. – Радвам се за теб.

Лъжа. Не се радвах. Вътре в мен всичко кипеше. Исках да изкрещя: „Ами аз? Защо никога не питаш как съм?“ Но мълчах. Защото така бях научен – да не създавам проблеми.

Седмици наред вкъщи цареше напрежение. Майка ми се опитваше да се държи нормално, но между нас стоеше невидима стена. Вечерите минаваха в мълчание. Понякога я чувах да плаче в стаята си. Може би и тя страдаше, но не знаеше как да го покаже.

Една неделя реших да поговоря с Георги. Срещнахме се в парка до блока ни, където като деца играехме на криеница.

– Георги, трябва да ти кажа нещо – започнах бавно.

Той ме погледна внимателно.

– Знам, че си ядосан. И аз бих бил на твое място.

– Не става дума само за парите – казах тихо. – Става дума за това, че винаги ти си предпочитаният. Че винаги аз трябва да съм силният.

Георги замълча дълго. После въздъхна:

– Мислиш ли, че ми е лесно? Да усещам, че без помощ не мога? Че съм разочарование?

За първи път го видях уязвим. Не беше просто разглезеният брат, а човек с болка и страхове.

– Може би майка ни просто не знае как да бъде справедлива – прошепнах.

Той кимна:

– Може би и тя се страхува да не изгуби някой от нас.

Върнах се вкъщи с тежко сърце. Майка ми седеше на балкона с чаша чай.

– Мамо… – започнах несигурно.

Тя ме погледна със сълзи в очите.

– Прости ми, Дими. Не исках да те нараня. Просто… винаги си бил опората ми. Може би затова забравих, че и ти имаш нужда от мен.

Прегърнах я силно. За първи път от години почувствах топлина между нас.

Но раната остана. Доверието беше разклатено. Всяка вечер се питах: Ще мога ли някога отново да ѝ вярвам напълно? Или тази сянка ще остане завинаги между нас?

Кажете ми, вие бихте ли простили такава несправедливост? Какво бихте направили на мое място?