Зелено от завист: Моята борба с предпочитанията на втория ми баща на сватбата на сестра ми

– Какво още трябва да направя, за да ме забележиш? – гласът ми трепереше, докато стоях в кухнята, стиснала чашата с вода толкова силно, че пръстите ми побеляха.

Татко – или по-скоро Стефан, както майка ми настояваше да го наричам, когато се карахме – дори не вдигна поглед от телефона си. На масата до него лежеше списъкът със задачи за сватбата на сестра ми Мария. Всичко беше подредено: цветя, музика, меню. Всичко беше за нея. За мен – нито дума.

– Не започвай пак, Ани – въздъхна той, сякаш съм досадна муха. – Днес е важен ден за Мария. Моля те, не разваляй настроението.

Стиснах зъби. Вече бях на 27, а все още се чувствах като онова дете, което се опитва да заслужи усмивка или прегръдка. След като баща ми ни напусна, когато бях на три, Стефан влезе в живота ни и аз го приех като свой. Наричах го „татко“, рисувах му картички за 8-ми март и го чаках вечер да се прибере от работа. Никога не съм усещала разлика между мен и Мария – докато не пораснахме.

Първият път, когато разбрах, че не съм му истинска дъщеря, бях на дванайсет. Чух майка ми да шепне по телефона: „Ани още не знае… Не искам да я травмирам.“ Тогава не разбрах какво значи това. Но когато попитах Стефан, той само ме потупа по главата и каза: „Ти винаги ще си ми дете.“ Повярвах му. Но сега…

– Ани, ще помогнеш ли с украсата? – Мария влетя в кухнята с букет бели рози. Очите ѝ светеха от щастие. – Татко каза, че само ти можеш да направиш панделките така красиво.

Погледнах я и се усмихнах насила. Защо тя получаваше всичко? Любовта му, вниманието му, парите му… Дори за бала ѝ купи рокля от София, а аз носех старата на леля ми. Тогава си казах, че няма значение – важното е семейството да е заедно. Но сега, когато виждах как Стефан се раздава за Мария – организира сватбата ѝ до последния детайл, плаща за ресторанта и дори ѝ подари семейната златна гривна на баба си – болката ме пронизваше като нож.

Вечерта преди сватбата седях сама на терасата и гледах светлините на града. Майка ми се присъедини до мен с чаша чай.

– Знам какво изпитваш – прошепна тя и сложи ръка на рамото ми. – Но Стефан обича и теб.

– Не така – отвърнах тихо. – Никога не е било така.

Тя въздъхна тежко.

– Понякога хората не умеят да показват чувствата си еднакво към всички. Но ти си силна, Ани. Винаги си била.

Сълзите напираха в очите ми. Не исках да плача пред нея. Не исках да изглеждам слаба.

На следващия ден всичко беше като в сън. Мария сияеше в бялата си рокля, гостите се смееха и танцуваха, а Стефан не откъсваше поглед от нея. Когато дойде време за тостовете, той стана и каза:

– Мария е моето слънце. От първия ден, в който я държах на ръце…

Думите му се забиха в мен като трески. А аз? Аз бях невидима. Дори когато дойде редът ми да кажа няколко думи за сестра си, гласът ми трепереше:

– Мария винаги е била любимката на татко…

Гостите се засмяха, но аз видях как Стефан избягва погледа ми.

След тържеството го намерих сам в градината, с чаша ракия в ръка.

– Защо? – попитах тихо. – Защо никога не съм била достатъчна?

Той замълча дълго.

– Не знам как да ти отговоря, Ани – каза накрая. – Може би съм сгрешил… Може би съм се страхувал да не те нараня повече.

– Повече? – изсмях се горчиво. – А знаеш ли колко боли да си винаги втора?

Той остави чашата и ме прегърна неловко.

– Прости ми…

Не знаех дали мога да му простя. Не знаех дали някога ще спре да ме боли.

Сега седя сама вкъщи и се чудя: Колко струва любовта на един родител? И има ли смисъл да се бориш за нечие внимание, ако то никога не е било твое по право?

А вие? Чували ли сте се някога невидими в собственото си семейство?