Денят, в който всичко се промени: Разговорът с баба

— Бабо, трябва да поговорим — гласът ми трепереше, докато гледах през прозореца как дъждът се стича по стъклото. В стаята миришеше на мокра земя и старо кафе. Баба Мария седеше на дивана с плетката си, но ръцете ѝ бяха застинали във въздуха. Знаех, че усеща бурята, която се задаваше — не тази навън, а онази между нас.

— Какво има, Нора? — попита тя тихо, без да ме поглежда.

— За апартамента… — започнах, но думите заседнаха в гърлото ми. — Какво ще стане с него, ако… ако нещо се случи?

Тя въздъхна тежко. — Пак ли това? Нора, ти си ми всичко. Но знаеш, че майка ти също има права.

Сърцето ми се сви. Майка ми, Даниела, се беше върнала преди месец след десет години отсъствие. Беше заминала за Германия с обещанието да ни осигури по-добър живот, но вместо това остави мен и баба сами. Сега се върна — с куфар спомени и очи, пълни с вина.

— Тя няма право! — избухнах аз. — Ти беше тук, ти ме отгледа! Къде беше тя, когато имах нужда от майка?

Баба остави плетката и ме погледна строго:

— Не говори така за майка си. Не знаеш всичко.

— Какво не знам? Че ни е забравила? Че се сети за нас едва когато ѝ потрябва покрив над главата?

В този момент вратата се отвори и майка ми влезе, мокра до кости. Погледна ни и разбра, че сме говорили за нея.

— Защо мълчите? — попита тя с глас, в който се бореха страх и гняв.

— Говорим за апартамента — казах студено.

Тя седна до мен и хвана ръката ми. За първи път от години усетих топлината ѝ.

— Знам, че ти е трудно да ми простиш — прошепна тя. — Но не съм дошла да взема нищо. Дойдох да ви върна себе си.

Баба избърса сълза от окото си. — Време е да кажа истината.

В стаята стана още по-тихо. Дъждът удряше по прозорците като сърдити пръсти.

— Когато баща ти почина — обърна се тя към мен, — Даниела беше едва на двадесет и три. Не знаеше как да бъде майка и вдовица едновременно. Замина, защото мислеше, че така ще ви помогне. Но животът я завъртя по свой начин.

Майка ми наведе глава:

— Исках да ви изпращам пари, да ви осигуря по-добро бъдеще. Но се изгубих… Работех по две смени, спях по четири часа… После срещнах човек, който ме нарани много. Срамувах се да се върна при вас такава.

Гневът ми започна да се топи, но болката остана.

— А сега? Защо се върна точно сега?

Тя ме погледна през сълзи:

— Защото разбрах, че съм загубила най-важното — вас двете. Пари могат да се изкарат, но времето не се връща.

Баба стана и ни прегърна двете:

— Апартаментът е само тухли и бетон. Истинският дом сте вие.

Дълго стояхме така — три поколения жени, свързани от болка и любов.

Но въпросът за апартамента остана във въздуха като гръмотевица пред буря. През следващите дни напрежението не стихваше. Роднини започнаха да звънят — леля Катя от Пловдив настояваше, че има право на част от имота; чичо Георги намекваше за стари дългове.

Една вечер чух баба да плаче в кухнята. Отидох при нея и я прегърнах.

— Не искам да се караме заради тухли и пари — прошепнах аз.

Тя ме погледна уморено:

— Хората се променят заради наследство. Пази сърцето си, Нора.

Майка ми започна работа в местната библиотека. Опитваше се да навакса изгубеното време — готвеше любимите ми кюфтета с картофено пюре, разказваше ми истории от детството си. Понякога я виждах как стои пред прозореца и гледа към дъжда със същата тъга като мен.

Една сутрин получих писмо от нотариус: баба беше прехвърлила апартамента на мое име. Изпитах облекчение и вина едновременно.

— Защо го направи? — попитах я през сълзи.

Тя ме прегърна:

— Защото ти си моят дом, Нора. Но никога не забравяй корените си и хората около теб.

Майка ми прие новината мълчаливо. Вечерта седнахме трите на масата. Този път не говорихме за миналото или бъдещето — просто бяхме заедно.

Сега често си мисля: струва ли си да губим хората, които обичаме, заради наследство? Или домът е там, където са сърцата ни?