Дядо ми се ожени за съседката и забрави за нас: История за изгубеното семейство

— Дядо, защо не дойде на рождения ми ден? — гласът ми трепереше, докато държах телефона, а в гърдите ми се надигаше познатата буца. От другата страна на линията се чу кратко мълчание, после глухият му, чужд глас: — Ами, Мария, имах работа… Знаеш, Надежда не се чувстваше добре.

Надежда. Съседката, която цял живот наричах леля Надя, а сега — новата съпруга на дядо ми. След като баба почина преди две години, всичко се промени. Дядо се затвори в себе си, а после, сякаш от нищото, започна да прекарва все повече време у тях. Първо мислех, че просто търси компания, но когато една сутрин майка ми се върна от магазина с новината, че дядо и Надежда са се оженили, светът ми се срина.

— Как можа? — крещеше чичо Георги на семейния съвет, който майка свика в нашата кухня. — Не мина и година откакто мама си отиде, а той вече се е залепил за тая жена!

Майка ми плачеше тихо, а аз стоях до прозореца и гледах как в двора на дядо се люлее прането на Надежда. Бях ядосана, объркана, предадена. Дядо беше моят герой — човекът, който ме учеше да карам колело, който ми разказваше приказки за хайдути и ме водеше на риба по Искъра. А сега, когато му се обадех, все Надежда вдигаше телефона. Когато отидех до къщата, тя ме посрещаше на прага с престорена усмивка: — Дядо ти спи, Марийче, ела друг път.

Селото започна да шушука. — Видя ли я Надежда? — питаха жените на пейката пред магазина. — Откакто се ожени за бай Иван, само нови дрехи носи. — А децата му? — Ами, те не стъпват вече у тях. — Срамота!

Вечерите у дома станаха тежки. Майка ми се затвори в себе си, чичо Георги спря да идва на гости. Аз се опитвах да не мисля за дядо, но всяка сутрин, когато минавах покрай къщата му на път за училище, сърцето ми се свиваше. Виждах го през прозореца — седеше на масата с Надежда, двамата пиеха кафе и се смееха. Сякаш никога не сме били част от живота му.

Една неделя събрах смелост и отидох при него. Надежда ме посрещна с обичайната си усмивка, но този път я избутах настрани и влязох вътре. — Дядо, трябва да поговорим! — гласът ми беше остър, по-висок от обикновено.

Той ме погледна изненадано, после въздъхна. — Марийче, не е толкова просто…

— Защо ни забрави? Защо не идваш вече у нас? Защо не ме търсиш? — думите ми се изсипаха като порой.

Дядо замълча дълго. — Знаеш ли, Мария, след като баба ти си отиде, мислех, че няма да мога да продължа. Самотата е тежка. Надежда ми помогна да се изправя. Не съм искал да ви нараня.

— Но ти го направи! — извиках аз. — Всички страдаме. Мама плаче всяка вечер, чичо Георги не иска да те вижда. А аз… аз просто искам стария си дядо обратно.

Надежда стоеше на вратата и слушаше. — Може би трябва да поговорите насаме — каза тихо и излезе.

Седнахме един срещу друг. Дядо изглеждаше по-стар, отколкото го помнех. — Марийче, животът не винаги е такъв, какъвто го искаме. Понякога трябва да избираме между собственото си щастие и това на другите. Аз избрах себе си този път. Не знам дали е правилно.

— А ние? — прошепнах. — Ние не сме ли част от твоето щастие?

Той протегна ръка и хвана моята. — Винаги ще бъдете. Но трябва да приемете, че животът ми се промени.

Излязох от къщата със сълзи на очи. По пътя към вкъщи срещнах майка ми. — Говори ли с него? — попита тя.

— Да — отвърнах. — Но не знам дали нещо ще се промени.

Вечерта седнахме тримата на масата — аз, майка и чичо Георги. — Може би трябва да го оставим — каза чичо. — Ако това го прави щастлив…

— Ами ние? — попитах аз. — Докога ще живеем с тази болка?

Майка ми ме прегърна. — Ще мине, Марийче. Всичко минава.

Но аз не вярвах. Всяка вечер гледах към прозорците на дядовата къща и се чудех дали някога ще бъдем отново семейство.

Сега, година по-късно, все още не сме. Дядо рядко се обажда, а когато го прави, разговорите са кратки и неловки. Понякога си мисля, че може би трябва да го разбера. Че самотата е по-страшна от всичко. Но после си спомням какво беше преди — смехът, топлината, обичта — и ме боли.

Питам се: Може ли едно ново щастие да заличи старото? И струва ли си да губим семейството си в името на собственото си спокойствие? Какво бихте направили вие на мое място?