Когато научих за сватбата на сина си от съседката: История за мълчанието и разрива в семейство Георгиеви

– Мария, честито! Кога ще черпиш за сватбата на Петър? – гласът на леля Станка от съседния апартамент ме прониза като нож. Стоях на прага, с торбите от пазара, а думите ѝ се разляха в мен като студена вода. Сватба? На Петър? Моят син? Не знаех нищо.

– Каква сватба, лельо Станке? – едва прошепнах, усещайки как ръцете ми треперят.

– Ами, нали вчера го видях с момичето, дето все идваше у вас. Казаха, че се женят другия месец. Всички говорят! – продължи тя, сякаш ми съобщаваше за времето.

Влязох вкъщи и затворих вратата с трясък. Торбите паднаха на пода, ябълките се разпиляха. Седнах на стола в кухнята и се загледах в празното пространство. Как е възможно? Аз съм му майка! Как може да не ми каже?

Вечерта Петър се прибра късно. Чух ключа в ключалката и сърцето ми заби лудо. Изправих се пред него, още с палтото.

– Петре, вярно ли е? Ще се жениш?

Той замръзна на прага, погледна ме с онзи поглед, който от малък използваше, когато криеше нещо.

– Мамо… Не исках така да разбереш. Просто… всичко стана много бързо.

– Бързо? – гласът ми трепереше. – Толкова ли съм ти чужда вече?

Той въздъхна тежко и остави раницата си на пода.

– Мамо, не е така. Просто… ти и татко все се карате. Вкъщи е напрегнато. Не исках да ви натоварвам още повече.

– А ти мислиш ли, че така не ме натоварваш? – очите ми се напълниха със сълзи. – Аз съм ти майка! Как можа да ми причиниш това?

Той замълча. В този момент влезе и мъжът ми – Иван. Погледна ни и веднага усети напрежението.

– Какво става тук?

– Петър ще се жени – казах аз, без да крия болката си.

Иван се намръщи.

– Това вярно ли е?

Петър кимна.

– Да, тате. С Деси решихме…

– А нас кой ще ни пита? – Иван повиши тон. – Ти си още млад! Какви са тия глупости?

Петър стисна устни.

– Не са глупости! Обичаме се! Искаме да сме заедно!

– Ами учението ти? Работата? – Иван не спираше.

– Ще работя! Ще уча! Всичко ще оправя!

Аз стоях между двамата мъже в живота си и усещах как пропадам между тяхната тишина и моето безсилие. През нощта не можах да мигна. Въртях се в леглото до Иван, който мълчеше с гръб към мен. Спомнях си как преди години мечтаех за голямо семейство, за топлина и смях у дома. А сега…

На следващия ден отидох при Деси – момичето на Петър. Посрещна ме майка ѝ, леля Галя.

– Заповядай, Марийче! Чухме, че си разбрала…

– Да – казах тихо. – Исках да поговоря с Деси.

Деси излезе от стаята си с притеснена усмивка.

– Здравейте, госпожо Георгиева…

– Деси, защо не дойде да поговорим като хората? Защо така тайно?

Тя наведе глава.

– Много се страхувах… Знам, че не ме харесвате много…

– Не е вярно! Просто… аз… – гласът ми пресекна. – Аз не знам как да говоря с вас вече. Всички сме толкова затворени…

Деси се разплака.

– Мама винаги казваше да внимавам с вас… Че сте строга…

Почувствах се стара и ненужна. Кога станах такава? Кога забравих как се говори с младите?

Върнах се вкъщи още по-объркана. Иван седеше пред телевизора и мълчеше. Опитах се да заговоря:

– Може би сбъркахме някъде…

Той само сви рамене.

Дните минаваха в напрежение. Петър почти не говореше с нас. Готвех любимите му ястия, но той ядеше малко и бързаше да излезе. Вечерите бяха студени и празни.

Една вечер чух как плаче в стаята си. Влязох тихо и го прегърнах отзад.

– Мамо… страх ме е…

– И мен ме е страх, чедо… Но повече ме боли, че не можем да си говорим като хората…

Той се обърна към мен със сълзи в очите.

– Мамо, прости ми… Просто не знаех как…

Прегърнах го силно. За първи път от години усетих топлината на детето си.

Сватбата беше скромна – само най-близките приятели и роднини. Иван дойде намусен, но когато видя Петър и Деси щастливи, очите му омекнаха.

След церемонията седнахме всички заедно на масата. Погледнах Петър и Деси – толкова млади, толкова уплашени и толкова влюбени.

Замислих се: кога забравихме да говорим един с друг? Кога мълчанието стана по-силно от любовта?

А вие как мислите – може ли едно семейство да се излекува от мълчанието? Или някои рани остават завинаги?