Майчина болка: Историята на Мария и Тихомир

– Тихомире! – гласът ми се разнесе из Борисовата градина, но той дори не трепна. Дъждът се стичаше по лицето ми, а чадърът ми се бе обърнал от вятъра. Видях го – моят син, моето момче, което отгледах сама, стиснал ръката на някакво момиче и забързан към изхода. Погледнах го в очите, но той погледна през мен. Сякаш бях въздух.

Сърцето ми се сви. Не можех да повярвам, че това е същото дете, което държах за ръка всяка сутрин до училище, което лекувах от шарка и което утешавах след първата му несподелена любов. Как стигнахме дотук? Кога станахме чужди?

Върнах се у дома, в малкия апартамент в „Люлин“, където всяка вещ носи спомен. Седнах на дивана и се загледах в старата снимка на Тихомир от първия му учебен ден. Усмивката му беше широка, а очите – пълни с доверие. Тогава бях всичко за него. Сега съм никой.

Телефонът ми иззвъня. Беше сестра ми, Елена.
– Мария, как си? Още ли не ти се е обадил?
– Не… Днес го видях в парка. Подмина ме като непозната.
– Господи… – въздъхна тя. – Не знам какво да ти кажа.

Замълчахме. Елена винаги беше по-решителната от нас двете. След развода с баща му, тя настояваше да не му позволявам всичко, да не го глезя толкова. Но как да не го глезя? Беше ми всичко.

Спомних си онзи ден, когато Тихомир беше на шест и баща му си тръгна. Стоеше на прага с куфар в ръка и каза: „Не мога повече, Мария.“ После изчезна. Оттогава бях само аз и Тихомир. Работех на две места – денем в детската градина като възпитателка, вечер чистех офиси. Всяка стотинка броях, за да има той всичко – нови маратонки, уроци по английски, екскурзии със съучениците.

Когато завърши гимназия с отличие, плаках от радост. Помогнах му да кандидатства в Софийския университет – специалност „Право“. Толкова се гордеех! Но още тогава започна да се променя. Започна да се прибира късно, да не споделя нищо с мен. Когато го питах как е минал денят му, само вдигаше рамене.

Една вечер го чух да говори по телефона:
– Не мога да я търпя вече! Все ме следи, все пита…
Сърцето ми се разби на хиляди парчета.

Опитвах се да бъда по-ненатрапчива. Готвех любимите му ястия – мусака и баница с тиква, оставях му бележки с пожелания за хубав ден. Но той все повече се отдалечаваше.

След като завърши университета, започна работа в голяма адвокатска кантора. Веднъж го поканих на вечеря у дома.
– Мамо, нямам време за тия неща – каза той сухо по телефона. – Имам среща с приятели.
– Но… аз приготвих всичко…
– Не ме чакай!

Оттогава спря да идва. Понякога ми пишеше по празници – „Честита Коледа“, „Честит рожден ден“. Без емоция. Без обаждане.

Съседката ми леля Пенка често ме утешаваше:
– Не си сама, Марийче! И моят син така направи – замина за Германия и забрави майка си.
Но аз не исках да повярвам, че това е съдбата на всички майки.

Днес в парка видях Тихомир с момичето до него – красива, модерна, със скъп телефон в ръка. Чух как тихо каза:
– Да вървим по-бързо…
– Коя беше тази жена? – попита тя.
– Никоя…

Никоя…

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си мислех: къде сбърках? Дали го задуших с любовта си? Дали трябваше да бъда по-строга? Или просто такава е съдбата на самотните майки в България – даваме всичко от себе си, а после оставаме сами?

На следващия ден реших да му пиша:
„Тихомире, обичам те. Винаги ще бъда тук за теб.“
Не получих отговор.

Минаха седмици. Една вечер Елена дойде у нас с бутилка вино.
– Мария, трябва да спреш да живееш само за него! Животът ти не свършва тук!
– Но как? Как да спра да мисля за детето си?
– А той мисли ли за теб?

Замислих се дълго над думите ѝ. Започнах да излизам повече – записах се на курс по рисуване в читалището, срещнах нови хора. Но всяка вечер поглеждах телефона си с надежда.

Един ден получих съобщение:
„Мамо, ще мина утре.“
Сърцето ми подскочи от радост и страх едновременно.

На следващия ден той дойде – висок, сериозен, облечен в скъп костюм.
– Как си? – попита сухо.
– Добре съм… Радвам се, че дойде.
– Нямам много време… Искам само да ти кажа… Не искам повече да ме търсиш пред приятелите ми. Не е подходящо.
– Аз… просто исках да те видя…
– Моля те.

Тръгна си бързо. Останах сама в тишината на апартамента. Сълзите ми капеха по масата.

Сега седя тук и пиша тази история. Защото знам, че не съм сама. Колко майки като мен са дали всичко за децата си и са останали сами? Кога любовта се превръща в тежест? И дали някога ще разбера къде сбърках?

Кажете ми – любовта достатъчна ли е, за да задържи едно семейство заедно? Или понякога трябва просто да пуснем тези, които най-много обичаме?