Не искаме внука за уикенда – Историята на един баща, който още не може да говори за сина си без сълзи

— Не можем да го вземем този уикенд, Георги. Имаме работа, а и… знаеш, не сме вече млади — гласът на майка ми трепереше по телефона, но в него нямаше и следа от топлина. Беше петък следобед, а аз стоях пред прозореца в панелката ни в Люлин, с Филип до мен — синът ми, на шест години, с огромни кафяви очи, които ме гледаха с надежда.

— Моля те, мамо, само този път. Трябва да поработя в събота, а Мария е на смяна в болницата. Няма кой да го гледа — гласът ми беше уморен, почти отчаян.

— Георги, не можем. И без това… — тя замълча. — Ти знаеш какво мислим за всичко това. Не ни въвличай повече.

Затворих телефона и се почувствах като малко дете, което е направило нещо лошо и сега го наказват. Филип ме гледаше с онзи поглед — смесица от разбиране и тиха тъга. Прегърнах го силно.

Откакто се роди Филип, всичко се промени. Родителите ми никога не приеха Мария. „Тя не е за теб, Георги. Медицинска сестра, разведена, с дете от предишен брак… Можеше да намериш по-добра жена!“ — повтаряше баща ми на всяка семейна вечеря. Но аз обичах Мария. Обичах и нейния син Косьо като свой. Когато се роди Филип, мислех, че ще ги омекоти, ще ги накара да приемат новото ни семейство. Но вместо това те се отдръпнаха още повече.

Първите месеци след раждането бяха кошмарни. Мария беше изтощена, аз работех на две места — през деня в автосервиза на чичо ми, вечер като охрана в един склад в Дружба. Родителите ми не идваха да помагат. Дори не дойдоха да видят Филип в болницата. „Ще дойдем, когато си оправиш живота,“ каза майка ми по телефона.

С времето болката стана част от ежедневието ми. Научих се да не очаквам помощ. Научих се да не споменавам името на Мария пред тях. Когато все пак се виждахме — по празници или по някакъв повод — разговорите бяха кратки и напрегнати.

— Как е Филип? — питаше баща ми сухо.

— Добре е. Рисува много хубаво вече.

— Ами… другото дете? — винаги казваше „другото дете“, никога по име.

— Косьо е добре. Вече е във втори клас.

— Хм.

Веднъж опитах да ги поканя на рождения ден на Филип. Купихме торта с Мария, украсихме апартамента с балони. Дойдоха само приятели и няколко съседи. Родителите ми не се появиха. По-късно майка ми каза: „Не искаме да сме част от този цирк.“ Сърцето ми се сви.

Мария усещаше всичко това. Вечер, когато децата заспиваха, тя ме прегръщаше и шепнеше: „Те ще разберат някой ден. Ще видят какъв прекрасен баща си.“ Но аз не вярвах вече.

Годините минаваха. Филип растеше — умен, чувствителен, малко затворен. Понякога го улавях да гледа снимките на баба и дядо на стената и да пита:

— Тате, защо не идват при нас? Аз лош ли съм?

Как да му обясня? Как да кажа на едно дете, че възрастните понякога са по-детински от самите деца? Че гордостта и предразсъдъците могат да убият любовта?

Веднъж реших да ги посетя сам. Отидох до родната къща в Банкя с надеждата да поговорим открито. Майка ми отвори вратата и ме погледна така, сякаш съм непознат.

— Защо си дошъл?

— Искам да поговорим. За мен… за Филип… за всички ни.

— Няма какво да говорим, Георги. Ти си направи избора си.

— Мамо… той е твой внук! Той няма вина за нищо!

Очите ѝ се напълниха със сълзи, но тя ги преглътна.

— Не мога… Не мога да приема това семейство. Не така сме те възпитали.

Тръгнах си със свито сърце. На връщане в автобуса гледах през прозореца и си мислех: какво значи „правилен избор“? Кой има право да решава кое семейство е истинско?

С времето спрях да настоявам. Животът ни продължи — труден, но пълен с малки радости: първият зъб на Филип, първият му ден в училище, първата му рисунка на цялото ни семейство (включително Косьо и Мария). Но винаги оставаше една празнина — липсата на баба и дядо.

Понякога нощем лежа буден и се чудя: дали някога ще простят? Дали ще поискат да видят Филип преди да е станало късно? Или гордостта ще победи всичко?

Днес Филип вече е на десет години. Понякога ме пита:

— Тате, ти обичаш ли баба и дядо?

— Обичам ги — казвам тихо. — Но понякога хората не могат да покажат любовта си така, както трябва.

Пиша тези редове със сълзи в очите. Не защото съм слаб или нещастен — а защото все още вярвам, че семейството трябва да бъде заедно въпреки всичко. Но дали е възможно? Може ли човек едновременно да обича и да отхвърля? Кажете ми — вие как бихте постъпили?