Среща след четвърт век: Майка и син се откриват в малко софийско кафене

– Калояне, пак ли ще стоиш до прозореца като призрак? – гласът на баба ми се разнесе из малката кухня, докато аз гледах към улицата, по която всеки ден минавах, за да стигна до кафенето на ъгъла.

Не й отговорих. Как да й кажа, че вече седмица наред ходя там не заради кафето, а заради жената зад бара – тази, която прилича на мен повече, отколкото някога съм си позволявал да призная? Че всяка сутрин, когато тя ми се усмихва и ми подава чашата, усещам как нещо в мен се къса и се съшива едновременно?

Истината е, че цял живот съм знаел, че съм осиновен. Баба ми и дядо ми – хората, които ме отгледаха, никога не са ми крили това. Но никога не съм питал за нея. Не исках да знам. Или може би се страхувах. А сега, когато случайността ме доведе до това кафене, не мога да избягам от истината.

Първият път, когато я видях, беше като удар. Стоеше зад бара, с престилка, косата й вързана на кок, а очите – моите очи. Същият цвят, същата форма. Усмихна ми се, сякаш ме познава. Сърцето ми заби лудо. Оттогава не мога да спра да ходя там. Поръчвам си едно и също – дълго кафе без захар. Тя винаги го помни.

– Момче, пак ли си сам? – попита ме веднъж тя, докато ми сервираше.
– Да, сам съм – отвърнах тихо, а гласът ми трепереше.
– Самотата е тежка, но понякога ни учи на най-важните уроци – каза тя и ми намигна. Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Не можех да й кажа. Не и тогава.

Всяка вечер се прибирах вкъщи и се питах: „Ами ако не ме иска? Ако ме е забравила? Ако има ново семейство?“ Баба ми усещаше, че нещо не е наред. Веднъж ме хвана за ръката и каза:
– Калояне, понякога трябва да простим на другите, за да простим на себе си.

Тези думи ме преследваха. Знаех, че трябва да й кажа. Но страхът беше по-силен.

Една сутрин, когато влязох в кафенето, тя беше сама. Седеше на една от масите и четеше писмо. Очите й бяха пълни със сълзи. Сърцето ми се сви. Седнах до нея, без да кажа дума.
– Извинявай, момче, днес не съм в настроение за приказки – прошепна тя.
– Може ли да седна до вас? – попитах плахо.
Тя кимна. Мълчахме дълго. После тя въздъхна:
– Имам син. Оставих го преди 25 години. Не минава ден, в който да не мисля за него. Писмото е от социалните – пак нищо ново. Понякога си мисля, че ако го видя, няма да го позная. А може би вече съм го срещала, кой знае…

Сълзите ми потекоха. Не можех повече да мълча.
– Аз съм… аз съм Калоян. Вашият син.

Тя ме погледна, сякаш не вярва на ушите си. После ръцете й започнаха да треперят. Протегна ги към мен, а аз се хвърлих в прегръдките й. Плакахме дълго. Хората в кафенето ни гледаха, но никой не посмя да ни прекъсне.

– Прости ми, Калояне. Прости ми, че те оставих. Бях млада, сама, уплашена…
– Вече няма значение. Важното е, че сме тук. Заедно.

От този ден животът ми се промени. Започнахме да се виждаме всеки ден. Говорихме с часове – за миналото, за бъдещето, за всичко, което сме изпуснали. Баба ми прие новината трудно, но с времето разбра, че имам нужда от тази среща. Семейството ми се разшири, но и усложни. Имаше моменти на ревност, на болка, на неразбиране. Но имаше и прошка.

Понякога се питам: ако не бях влязъл в онова кафене, щях ли някога да намеря себе си? Щях ли да простя? А вие – бихте ли простили на човек, който ви е изоставил, ако съдбата ви събере отново?