Страх за бъдещето на сина ми: Наследство, семейство и тежестта на един избор

– Не можеш просто така да решаваш вместо мен! – гласът ми трепереше, докато гледах Стефан право в очите. Беше късен следобед, слънцето се прокрадваше през пердетата, а в кухнята миришеше на изстинало кафе и напрежение.

– Не решавам вместо теб, Мария! Просто мисля за всички ни – отвърна той, но в гласа му прозвуча онази нотка на нетърпение, която познавах твърде добре.

В ръцете си стисках писмото от нотариуса. Наследството от леля ми – 120 хиляди лева. Пари, които можеха да променят живота ни. Или да го съсипят. Стефан вече беше начертал план: нова кола, ремонт на апартамента (който всъщност беше на майка му), малко почивка в Гърция. А аз? Аз мислех само за едно – за бъдещето на сина ни, Петър.

Стефан има две деца от първия си брак – Ива и Мартин. Те идваха при нас през уикендите, а майка им често звънеше с претенции за издръжката. Винаги съм се опитвала да бъда справедлива, но усещах как Петър остава някак встрани. Той е тихо момче, обича да рисува и мечтае да стане архитект. Но сега, когато парите дойдоха, страхът ме стисна за гърлото: ами ако Стефан реши да ги раздели между всички? Ами ако Петър остане без нищо?

– Мислиш ли, че не знам какво става? – прошепнах. – Ти вече си решил какво ще правим с тези пари.

– Мария, нека не започваме пак. Всички имаме нужда от тях. Децата…

– Нашият син също е дете! – прекъснах го. – Но ти мислиш само за Ива и Мартин.

Той замълча. Знаех, че го боли, но не можех да спра. В главата ми се въртяха сцените от последните месеци: как Петър се прибираше от училище с наведена глава, как се затваряше в стаята си и рисуваше по цяла нощ. Как веднъж ми каза: „Мамо, ще имаме ли някога свой дом?“

Апартаментът беше на свекърва ми – баба Катя. Тя живееше на първия етаж и често се качваше „да провери дали всичко е наред“. Винаги намираше нещо за критикуване: „Петър пак е оставил обувките си в коридора“, „Тази супа е прекалено солена“, „Кога ще оправите банята?“ Стефан се опитваше да я игнорира, но аз усещах как напрежението расте.

Вечерта седнахме на масата. Ива и Мартин бяха дошли за уикенда. Ива беше на 16 – бунтарка, която постоянно спореше с баща си. Мартин беше по-малък и тих като Петър. Вечерята мина в мълчание, докато Ива не попита:

– Тате, вярно ли е, че ще купуваме нова кола?

Стефан ме погледна виновно.

– Още не сме решили…

– Ама ти каза на мама по телефона! – настоя тя.

Петър сведе глава над чинията си. Усетих как сърцето ми се свива.

След вечеря Стефан ме дръпна настрани.

– Не можем да крием от децата. Те също имат право да знаят.

– А нашият син? Той има ли право? Или пак ще остане последен?

– Мария…

– Не! Този път ще решавам аз! Това е моето наследство и ще го вложа в бъдещето на Петър. Ще му открия спестовна сметка, ще му осигуря образование. Няма да позволя да остане без нищо!

Стефан се ядоса:

– Значи моите деца не са важни? Само твоят син?

– Не е само мой! Той е наш! Но ти забравяш това всеки път, когато става дума за пари!

Той излезе и тресна вратата. Останах сама в кухнята, с писмото в ръка и сълзи в очите.

На следващия ден баба Катя дойде рано сутринта.

– Чух, че си наследила пари – започна без поздрав. – Добре ще е да оправите най-сетне банята. И да смените дограмата.

– Ще видим – отвърнах студено.

– Не забравяй, че този апартамент е мой – напомни тя.

– Знам много добре.

Когато останах сама с Петър, той ме погледна с онези големи кафяви очи:

– Мамо… ти ще ме оставиш ли някога сам?

Прегърнах го силно.

– Никога, мамче. Никога.

Вечерта Стефан се върна уморен и мълчалив. Седнахме един срещу друг като двама непознати.

– Мария… – започна той тихо. – Не искам да се караме. Просто… трудно ми е да балансирам между всички. Ива и Мартин… те също са мои деца.

– Знам – прошепнах. – Но Петър има само мен.

Дълго мълчахме. После той каза:

– Ако искаш, направи каквото сметнеш за добре. Само не ме изключвай напълно…

Погледнах го през сълзи.

– Не те изключвам. Просто се страхувам за сина ни. За нашето дете.

Тази нощ не можах да заспя. Мислех за всички компромиси, които правим в името на семейството. За тежестта на парите и за това как могат да разделят хората повече от всичко друго.

На сутринта заведох Петър до училище и по пътя му казах:

– Ще направя всичко възможно да имаш сигурно бъдеще. Обещавам ти.

Той ме хвана за ръката и се усмихна леко.

Сега седя сама в кухнята и гледам писмото отново. Дали направих правилния избор? Дали парите ще ни сближат или окончателно ще ни разделят? Какво бихте направили вие на мое място?