Сутринта, в която синът ми затръшна вратата: Къде сбърках като майка?

— Мамо, пак ли си дошла толкова рано? — гласът на сина ми, Виктор, прозвуча зад вратата, докато държах торбата с топли банички и айрян. Беше едва седем сутринта, а аз вече стоях пред апартамента им в Люлин, с надеждата да ги изненадам с нещо домашно. Сърцето ми туптеше силно — от вълнение, но и от страх. Знаех, че не ме чакат с отворени обятия.

— Донесох ви закуска, Викторе. Знам, че ти и Мария нямате време сутрин — опитах се да прозвуча ведро, макар гласът ми да трепереше.

Вратата се отвори рязко. Виктор стоеше пред мен по пижама, с рошава коса и уморени очи. Не ме погледна. Просто взе торбата от ръцете ми и каза:

— Благодаря, но друг път не идвай без да се обадиш. Мария още спи, а аз имам работа.

Преди да успея да кажа нещо, той затръшна вратата. Останах сама на стълбището, с празни ръце и сълзи в очите. Сякаш някой беше издърпал килима изпод краката ми. Как стигнахме дотук?

Винаги съм вярвала, че майчината любов е най-силната сила на света. Родих Виктор късно — на 39 години. След години борба с безплодието, след безброй лекари и молитви, той се появи като чудо в живота ни. Мъжът ми, Стефан, и аз се отказахме от всичко — ваканции, нова кола, дори собствения ни апартамент — само за да може Виктор да има най-доброто. Никога не съм му отказвала нищо.

Може би точно там сбърках.

Докато растеше, Виктор беше тихо и добро дете. Винаги ме прегръщаше силно, когато се прибираше от училище. Помня как вечерите прекарвахме заедно — аз му четях приказки, а той ме гледаше с онези големи кафяви очи и ме питаше дали някога ще го оставя сам. Заклех се, че никога няма да го изоставя.

Но животът е странен. Когато Виктор завърши университета и започна работа като програмист, сякаш нещо се промени. Запозна се с Мария — красиво момиче от Пловдив, умна и амбициозна. Първоначално я харесах — беше учтива и винаги носеше домашни сладки за нас. Но след като се ожениха и заживяха отделно, започнах да усещам хлад между нас.

Първо бяха редките обаждания. После — кратките съобщения по празници. А сега — затръшнатата врата.

— Стефане, мислиш ли, че Мария настройва Виктор срещу мен? — попитах съпруга си една вечер, докато вечеряхме сами.

Той въздъхна тежко:
— Не знам, Даниела. Може би просто пораства. Трябва да го оставим да живее живота си.

— Но аз съм му майка! Не мога да приема това отчуждение! — гласът ми се пречупи.

Стефан замълча. Знаех, че не разбира болката ми напълно. Той винаги беше по-резервиран, докато аз живеех за Виктор.

Една вечер реших да говоря директно с Мария. Поканих я на кафе у дома.

— Мария, знам, че си заета, но бих искала да поговорим — казах й по телефона.

Тя дойде след работа — облечена елегантно, с лек грим и студена усмивка.

— Какво има? — попита тя веднага щом седна.

— Забелязвам, че Виктор се държи различно напоследък… Почти не се виждаме. Искам да знам дали има нещо между нас?

Мария ме погледна право в очите:
— Даниела, Виктор е възрастен човек. Има нужда от пространство. Понякога вашата загриженост го задушава.

Почувствах се като ударена. Аз — която съм дала всичко за него! Как можеше тя да говори така?

— Аз само искам най-доброто за него… — прошепнах.

— Понякога най-доброто е да го оставите сам да решава — отвърна тя спокойно.

След този разговор нещата станаха още по-лоши. Виктор почти не ми звънеше. На рождения си ден дори не ме покани у тях — изпрати ми снимка на тортата по Вайбър.

Започнах да се питам: къде сбърках? Дали прекалената ми любов го е отблъснала? Или Мария наистина го настройва срещу мен?

Веднъж го срещнах случайно пред блока им. Беше с Мария и малкия им син Алекс — моят внук! Сърцето ми подскочи от радост.

— Викторе! Алекс! — извиках и протегнах ръце към детето.

Мария веднага го дръпна към себе си:
— Алекс е настинал, нека не го прегръщаме сега.

Виктор ме погледна виновно:
— Мамо, моля те…

Почувствах се ненужна. Излишна в собствения си живот.

Вечерите ми станаха самотни. Гледах стари снимки на Виктор като дете и плачех тихо. Стефан опитваше да ме утеши:
— Ще мине време… Ще се оправят нещата.

Но аз не вярвах вече.

Една сутрин получих съобщение от Виктор: „Мамо, моля те, уважавай личното ни пространство.“

Седнах на леглото и заплаках неудържимо. Толкова ли е лошо да обичаш детето си? Толкова ли е страшно да искаш да си част от живота му?

Сега стоя тук — сама в апартамента ни в „Надежда“, гледам през прозореца към детската площадка и се питам: Кога любовта се превръща в бреме? Кога майката става излишна?

Кажете ми вие: Къде сбърках? Трябва ли майката да се отдръпне напълно или има път обратно към сърцето на детето си?