Сянката, която не познавах: Историята на една майка и нейния син

— Не, не може да е истина… — прошепнах, докато гледах безжизненото лице на Петър през стъклото на интензивното отделение. Ръцете ми трепереха, а в гърдите ми се бореха вина и страх. От години не бяхме говорили истински. Винаги казвах на приятелките си, че той е просто зает, че работи много, че така е с младите хора днес. Но истината беше, че Петър ме избягваше. И аз не знаех защо.

— Госпожо Николова, трябва да подпишете тези документи — каза младата лекарка с уморени очи. — Синът ви има нужда от операция.

Подписах, без да чета. В този момент всичко беше мъгла. Как стигнахме дотук? Кога се превърнахме в непознати?

Докато чаках в коридора, телефонът ми звънна. Беше Мария, съседката. — Как е Петър? — попита тя с тревога.

— Не знам… — гласът ми се пречупи. — Не знам нищо за него.

След часове чакане, в болничната стая влязоха двама млади мъже. Погледнаха ме с изненада и някаква скрита болка.

— Вие сте майката на Петър? — попита единият, висок и слаб, с тъмни очи.

— Да… А вие кои сте?

— Аз съм Георги, а това е Виктор. Ние сме… негови приятели.

Погледнах ги внимателно. Никога не ги бях виждала. Не бях чувала имената им. Какво знаех за живота на сина си? Какви тайни пазеше той от мен?

— Може ли да го видим? — попита Виктор тихо.

— Още не… — отвърнах объркано. — Какво се е случило? Защо е тук?

Георги се поколеба, после въздъхна тежко.

— Петър не ви ли е казал? Той… имаше проблеми. С работата, с парите… Събираше пари за един проект, но не му вървеше.

— Проект? Какъв проект?

Виктор се усмихна тъжно.

— Петър искаше да отвори малка галерия за млади художници. Помагаше на много хора като нас. Но никога не говореше за семейството си.

Сякаш някой ме удари в стомаха. Галерия? Художници? Петър винаги беше добър в рисуването като дете, но аз настоявах да учи икономика. Казвах му, че изкуството не храни човек в България. Може би тогава започна да се отдалечава от мен.

— Защо не ми каза? — попитах сама себе си.

Георги ме погледна със съчувствие.

— Може би не е искал да ви разочарова.

В този момент осъзнах колко малко знам за собствения си син. Колко пъти съм го питала как е, без да слушам отговора му? Колко пъти съм го прекъсвала с моите съвети и страхове?

Дните в болницата се точеха бавно. Петър беше между живота и смъртта. Всеки ден идваха различни хора — млади момичета с шарени коси, възрастни мъже с бохемски вид, дори една учителка по рисуване от читалището. Всички плачеха за Петър. Всички го обичаха по свой начин.

Една вечер седях до леглото му и държах ръката му. Той беше слаб и бледен, но дишаше спокойно. Внезапно отвори очи и ме погледна.

— Мамо… — прошепна той едва доловимо.

Сълзите ми потекоха безконтролно.

— Тук съм, Петре! Тук съм!

Той се усмихна слабо.

— Извинявай… че не ти казах всичко…

— Защо? Защо ме държа далеч?

Петър затвори очи за миг, после прошепна:

— Страхувах се… че няма да ме разбереш. Че ще мислиш, че съм провал…

Прегърнах го внимателно.

— Никога не си бил провал! Просто… аз не знаех как да бъда майка на голям човек.

Той се разплака тихо. Аз също.

След тази нощ започнах да говоря повече с приятелите му. Научих за изложбите, които е организирал тайно; за младите таланти, на които е помагал; за мечтите му да промени света чрез изкуство. Научих и за дълговете му, за самотата му, за страха му от провал пред мен.

Когато го изписаха от болницата, вече бях друга жена. Започнах да ходя на изложбите му, запознах се с хората от неговия свят. Опитах се да разбера това, което толкова дълго време бях отхвърляла като несериозно и опасно.

Една вечер седнахме двамата на балкона и гледахме светлините на София.

— Мамо — каза Петър тихо — мислиш ли, че някога ще ми простиш?

Погледнах го през сълзи и прошепнах:

— Аз трябва да ти поискам прошка, Петре. За това, че не те чух навреме.

Сега често се питам: Колко родители познават истински децата си? Колко често ги слушаме наистина или просто чуваме това, което ни е удобно? Може би ако бях по-смела и по-отворена към мечтите му, нямаше да изгубим толкова години в мълчание и страх.