Завещанието, което разкъса семейството ми

– Не може да е истина! – гласът на брат ми, Виктор, проряза тишината в хола като нож. Стоях до прозореца, стискайки в ръка пожълтелия лист – завещанието на татко. В този момент времето сякаш спря, а между нас се издигна невидима стена.

Преди седмица погребахме баща ни – Иван Георгиев, уважаван учител по литература в нашето малко градче край Пловдив. Домът ни беше пълен с хора, които споделяха спомени и сълзи. Но сега, когато останахме само ние двамата, болката от загубата се смени с нещо по-страшно – подозрение и гняв.

– Какво значи „апартаментът остава на Анна, а къщата в село – на Виктор“? – изсъска той, очите му пламтяха. – Това не е справедливо! Аз съм по-големият, аз се грижих за него последните години!

– Викторе, не аз съм го решила – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. – Татко така е написал…

– Ти си го убедила! – прекъсна ме той. – Винаги си била любимката му!

В този миг сякаш всичко хубаво между нас се изпари. Спомних си как като деца играехме на двора, как заедно боядисвахме яйцата за Великден, как се смеехме до късно през лятото. А сега стояхме един срещу друг като врагове.

Майка ни почина преди десет години. Оттогава татко беше нашият стълб. Вярвах, че след смъртта му ще се държим един за друг още по-силно. Но завещанието отвори рани, за които дори не подозирах.

Виктор започна да изброява всички свои жертви: как всяка събота идвал да коси тревата на двора в селото, как купувал лекарства на татко, как му носел дърва за зимата. Аз също имах своите грижи – бях до татко в болницата, водех го на прегледи, готвех му любимите му ястия. Но сега това нямаше значение.

– Ти винаги си мислела само за себе си! – извика той. – Остана в града, намери си хубава работа, а аз се върнах тук и се отказах от всичко!

– Не е вярно! – сълзите ми напираха. – И аз съм част от това семейство! И аз обичах татко!

Последваха дни на мълчание. Не си вдигахме телефоните. Съседите започнаха да шушукат: „Гледай ги, Георгиеви пак се карат за имоти…“ Срам ме беше да изляза на улицата.

Една вечер чух почукване на вратата. Виктор стоеше на прага, изглеждаше уморен и по-стар.

– Може ли да поговорим? – попита тихо.

Седнахме в кухнята. Дълго мълчахме.

– Знаеш ли… – започна той, – понякога си мисля, че татко нарочно ни раздели така. Може би искаше да ни изпита.

– Или да ни научи да прощаваме… – отвърнах аз.

Виктор въздъхна тежко.

– Не знам дали мога да ти простя. Чувствам се предаден…

– И аз… Но не от теб, а от цялата тази ситуация.

В следващите седмици опитахме да говорим като хора. Разделихме вещите на татко – снимки, книги, стария му часовник. Всеки предмет носеше спомен и болка.

Един ден Виктор дойде с предложение:

– Защо не продадем всичко и не разделим парите? Може би така ще е по-лесно…

Погледнах го дълго. Знаех, че никога няма да върнем времето назад. Но може би така щяхме да спасим поне малка част от връзката си.

Сега апартаментът е празен. Къщата в селото стои заключена. С Виктор се чуваме рядко – поздравяваме се по празници, понякога си пишем за децата. Но вече не сме онези брат и сестра от детството.

Понякога нощем се питам: струваше ли си всичко това? Можеше ли да постъпим по друг начин? Дали някога ще простим един на друг?

А вие как бихте постъпили? Семейството ли е най-важното или понякога гордостта и болката са по-силни?