Когато напуснах Мария на 12: Мога ли да си простя, че избрах чужбина пред дъщеря си?

– Татко, защо не ме попита дали искам да остана сама? – думите на Мария още кънтят в главата ми, въпреки че са минали години от онзи ден. Беше студена декемврийска вечер през 2003-та, когато ѝ казах, че заминавам за Испания. Тя беше само на дванайсет. Стоеше срещу мен с огромните си кафяви очи, пълни със сълзи и неразбиране.

– Мария, трябва да замина. Заради теб го правя. Тук няма как да ти осигуря нищо – опитах се да обясня, но думите ми звучаха кухо дори в собствените ми уши.

Майка ѝ, Елена, стоеше в другия край на стаята – мълчалива, стиснала устни. Бракът ни вече беше на ръба, а аз се чувствах като предател и към двете. Но безработицата в Пловдив ме беше смазала. Работех каквото намеря – хамалин на пазара, охрана в нощен бар… Парите все не стигаха. Когато приятелят ми Петър ми предложи работа в строителството в Мадрид, сякаш някой ми подаде спасителен пояс.

– Ще се върна скоро – излъгах я тогава. – Ще ти нося подаръци, ще говорим по телефона всеки ден.

Мария не каза нищо. Само затвори вратата на стаята си и не излезе до сутринта.

Първите месеци в Испания бяха ад. Работех по 12 часа на ден, спях в стая с още трима българи. Пращах почти всичко вкъщи – за Мария, за Елена… но парите не можеха да купят липсващите ми прегръдки на дъщеря ми. На рождения ѝ ден ѝ изпратих златно синджирче и картичка с надпис: „Татко те обича“. Тя ми благодари по телефона с глас, който вече не разпознавах.

С времето разговорите ни станаха все по-кратки. Веднъж я попитах как е минал първият ѝ учебен ден в гимназията. Тя отговори: „Добре“, и замълча. Усетих как между нас зейва пропаст.

Минаха години. Елена се омъжи повторно. Мария порасна без мен – завърши университет във Велико Търново, започна работа като учителка по литература. Аз се върнах в България едва когато навърших 59 – уморен, с побеляла коса и болки в гърба от тежкия труд.

Първата ни среща след толкова време беше неловка. Седяхме в малкото ѝ жилище в София – тя сипваше чай, аз не знаех къде да гледам.

– Как си? – попитах я глупаво.

– Добре съм – отвърна тя кратко.

– Извинявай… Знам, че не мога да върна времето назад.

Тогава тя избухна:

– Не разбираш ли? Не исках подаръци! Исках да си тук! Да ме видиш на бала ми, да ме прегърнеш, когато плаках заради първата си несподелена любов! Всички казваха: „Баща ти е герой, работи за теб.“ А аз се чувствах изоставена!

Сълзите ѝ ме пронизаха по-силно от всичко друго. Не знаех какво да кажа. Само хванах ръката ѝ и я задържах дълго.

– Прости ми… – прошепнах. – Мислех, че правя най-доброто.

– Може би си правел най-доброто, което си можел тогава – каза тя след пауза. – Но това не значи, че не боли.

От този ден започнахме бавно да градим мостове помежду си. Започнах да я каня на разходки из Пловдив, разказвах ѝ истории от детството ѝ, които никога не бях споделял. Тя ми показа снимки от абитуриентския си бал, разказа ми за учениците си – за малкия Даниел, който пишел стихове за майка си; за Марияна, която мечтаела да стане писателка.

Понякога усещам как между нас все още стои сянката на миналото. Когато видя как гледа бащи с децата им в парка, очите ѝ потъмняват за миг. Но после се усмихва и ме прегръща.

Една вечер седяхме на терасата ѝ и гледахме светлините на града.

– Татко… мислиш ли, че можехме да сме по-щастливи? – попита тя тихо.

– Не знам – отвърнах честно. – Но знам, че те обичам повече от всичко.

Сега се опитвам да бъда до нея във всеки възможен момент – да наваксам изгубеното време. Понякога си мисля: дали другите бащи са се чувствали така? Дали изборът между хляба и прегръдката е справедлив?

А вие как бихте постъпили? Може ли прошката да излекува раните от миналото или някои липси остават завинаги?