„Ако имахме дете, всичко щеше да е различно“ – Историята на една българска мечта и разбити илюзии

– Пак ли ще вечеряме макарони? – гласът на Димитър прозвуча уморено, докато затваряше вратата след себе си.

Стоях до печката, разбърквах соса и се опитвах да не избухна. Беше вторник, а вече усещах тежестта на седмицата върху раменете си. В хладилника имаше само остатъци от вчерашната леща и няколко яйца. Заплатата ми като учителка в малкото училище в Кюстендил не стигаше за нищо повече.

– Ако искаш, утре ще направя картофи – отвърнах тихо, без да го поглеждам.

– Не е до храната, Мария. Просто… – той въздъхна дълбоко и се отпусна на стола. – Понякога си мисля, че ако имахме дете, щях да имам стимул да се напъна повече. Да търся по-добра работа, да се боря за нещо.

Тези думи ме пронизаха като нож. Чувах ги вече за кой ли път. Всяка вечер, когато сметките се трупаха на масата, а мечтите ни се свиваха до оцеляване.

– А ако никога не стане? – прошепнах почти без глас.

Той не отговори веднага. В стаята се разля тишина, прекъсвана само от тиктакането на стария часовник над хладилника.

– Не говори така. Ще стане. Просто… трябва време.

– Време? – избухнах аз. – Минаха две години, Димитре! Две години откакто сме женени, три откакто сме заедно. Всеки месец се надявам, всеки месец плача в банята… А ти ми казваш, че ако имаме дете, ще намериш сили да работиш повече? Ами ако не стане? Ще си останем тук – с макароните и мечтите?

Той ме погледна с онзи празен поглед, който толкова мразех – сякаш светът му се сриваше, но нямаше сили да го спаси.

– Не знам… – прошепна той.

Седнах срещу него и за първи път от месеци му казах всичко:

– Знаеш ли какво ме плаши най-много? Не че няма да имаме дете. А че ти никога няма да поискаш повече от живота, ако някой друг не ти го наложи. Че чакаш външен стимул, вместо сам да си го създадеш. Аз… аз не мога повече така.

В очите му проблесна болка. Може би за първи път осъзнаваше тежестта на думите ми.

– Ти си силна, Мария. Винаги си била. Аз… не знам как да бъда такъв човек.

– Не е нужно да си като мен – отвърнах тихо. – Просто искам да видя, че се бориш. Че не чакаш чудо.

Той стана рязко и излезе на балкона. Чух как запали цигара и затвори вратата след себе си. Останах сама в кухнята, с мириса на изгорял сос и сълзи в очите.

Вечерта премина в мълчание. Легнахме гръб един към друг. Слушах как диша тежко и усещах как пропастта между нас расте с всяка изминала минута.

На следващия ден се прибрах по-рано от работа. Намерих го седнал пред компютъра, ровещ из сайтовете за работа.

– Търся нещо допълнително – каза без да ме погледне.

Сърцето ми се сви от надежда и страх едновременно.

– Защо сега?

– Защото си права. Не мога да чакам животът да ми даде причина да се променя. Трябва сам да я намеря.

Мълчахме дълго. После той стана и ме прегърна силно.

– Извинявай, Мария. Знам, че не ти е лесно с мен.

– И на теб не ти е лесно със себе си – прошепнах.

Минаха месеци. Димитър започна работа като нощен пазач в склад извън града. Връщаше се уморен, но поне носеше още малко пари вкъщи. Аз продължавах да преподавам и да мечтая за дете, но вече не го правех с отчаяние.

Една вечер седяхме на балкона и гледахме светлините на града.

– Мислиш ли още за дете? – попита той тихо.

– Мисля – признах си. – Но вече не вярвам, че само то може да ни спаси.

Той кимна замислено.

– Може би трябва първо сами себе си да спасим…

Понякога се чудя: Колко семейства като нашето живеят в очакване на чудо? Колко хора чакат външен стимул, вместо сами да поемат живота си в ръце? А вие какво мислите – любовта ли е достатъчна или трябва и воля?