„Ако не беше разглезила дъщеря си, още щяхте да сте заедно“ – Изповедта на една българска майка

– Не можеш да й забраняваш всичко! – изкрещя ми Мария, снаха ми, докато стоеше на прага с разплаканата ми внучка в ръце. – Това е твоят проблем, че си отгледала сина си със страх, а не с любов!

Сърцето ми се сви. В този момент осъзнах, че нещо необратимо се случва. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад панелките в Люлин, а в кухнята миришеше на прясно изпечена баница – последният опит да задържа семейството си заедно. Но думите й бяха като нож.

– Мария, не става въпрос за забрани – опитах се да говоря спокойно, макар гласът ми трепереше. – Просто не може да й позволяваш всичко! Виж я – на шест е, а вече не уважава никого. Крещи, тропа с крак, хвърля играчки по мен…

– Това е защото ти я провокираш! – прекъсна ме тя. – Вие, старото поколение, само знаете да мъмрите и наказвате. Аз искам детето ми да расте свободно, да изразява себе си!

В този момент влезе синът ми, Ивайло. Погледна ни уморено – сякаш беше на работа, а не у дома.

– Пак ли започнахте? – въздъхна той. – Мамо, моля те, остави Мария да възпитава Деси както сметне за добре. Това е тяхното семейство.

Почувствах се излишна. Аз, която бях отгледала Ивайло сама след като баща му почина от инфаркт, която се борих с живота, за да му осигуря всичко… Сега бях „проблемът“.

Седнах тежко на стола и се загледах в ръцете си. Спомних си как преди години майка ми ме учеше: „Детето трябва да знае граници. Ако не го научиш ти, животът ще го научи по трудния начин.“

Но времената се промениха. Мария четеше книги за „позитивно родителство“, гледаше клипове в интернет, вярваше, че всяка забрана е травма. Деси растеше като малка принцеса – всичко й беше позволено: сладолед преди вечеря, таблет до полунощ, нови играчки всяка седмица.

Първите години се опитвах да не се меся. Но когато Деси започна да крещи по мен и да ме нарича „глупава баба“, не издържах.

– Не може така! – казах веднъж на Мария. – Детето ти няма уважение към никого!

– Ти не разбираш! – отвърна тя. – Това е новото време!

Ивайло все по-често оставаше до късно на работа. Вкъщи беше тишина или скандали. Деси започна да носи двойки от училище. Учителката й се оплака, че прекъсва часовете и не слуша никого.

Една вечер Ивайло се прибра по-рано от обикновено. Беше пребледнял.

– Мамо… Мария и аз решихме да се разделим. Не можем повече така.

Светът ми се срина. Опитах се да ги събера, говорих с Мария, молих я да помисли за Деси…

– Ако не беше ти и твоите забележки, нямаше да стигнем дотук! – изкрещя тя през сълзи. – Ти развали всичко!

Дълго време се обвинявах. Може би наистина бях прекалено строга? Може би трябваше да приема новите методи? Но когато видях Деси как плаче в ъгъла на стаята си и пита защо татко вече не живее с тях…

– Бабо, аз ли съм виновна? – попита ме веднъж тихо.

Прегърнах я силно.

– Не, мило мое… Никой не е виновен. Просто понякога възрастните забравят кое е най-важното.

Сега живея сама в малкия апартамент в Люлин. Ивайло идва рядко – работи много, за да плаща издръжка. Мария се премести при майка си в Младост. Деси виждам само през уикендите.

Понякога стоя до прозореца и гледам как децата играят долу пред блока. Чудя се: ако бях по-мека, ако бях приела модерните методи… щяхме ли още да сме семейство?

Или просто различията между поколенията са непреодолими?

Кажете ми вие: Кой е виновен? Аз ли със старите си разбирания? Или Мария със своята свобода? Или просто животът вече не е такъв, какъвто беше?