„Аз изкарвам повече пари, затова няма да правя нищо друго“, каза мъжът ми

– Пак ли ще ми мрънкаш за чиниите? – гласът на Иван отекна в кухнята, докато аз стоях с ръце, потънали в сапунена вода. Сърцето ми се сви. Не беше първият път, в който спорехме за това кой какво прави у дома, но този път думите му бяха по-остри от всякога.

– Не ти мрънкам, просто питам дали можеш да помогнеш. Вече е десет вечерта, а аз още не съм седнала – отвърнах тихо, опитвайки се да не избухна пред децата, които гледаха телевизия в хола.

– Аз изкарвам повече пари, затова няма да правя нищо друго! – отсече той и тресна вратата на хладилника. – Ти си вкъщи по цял ден, какво толкова ти тежи?

Тези думи ме удариха като шамар. Вече не бяхме онези двама влюбени студенти, които се радваха на всяка минута заедно. Сега бяхме двама непознати, делящи един покрив и две деца. Иван работеше като мениджър в голяма фирма и заплатата му беше двойно по-голяма от моята учителска. От няколко години насам той все по-често подчертаваше това.

В началото на брака ни всичко беше различно. Помагахме си, смеехме се, мечтаехме заедно. Но след като Иван започна да печели повече, нещо се промени. Всяка негова помощ вкъщи стана „услуга“, която трябваше да заслужа. Ако поисках да измие чиниите или да изведе децата, той ми напомняше колко много работи и колко струва времето му.

– Мамо, защо тате пак вика? – попита ме малката Мария, докато подсушавах ръцете си.

– Нищо, слънце. Просто е уморен – излъгах я, макар че истината беше друга. Аз бях тази, която беше уморена – от работа, от готвене, от чистене, от това да съм невидима.

Една вечер седнахме на масата след поредната кавга. Иван гледаше телефона си, а аз се опитвах да събера смелост да говоря.

– Иван, така не може повече. Чувствам се като прислужница в собствения си дом. Нито дума на благодарност, нито помощ…

Той не вдигна очи.

– Като не ти харесва – тръгвай си. Аз ще се оправя.

Сълзите ми потекоха безшумно. Не можех да повярвам, че човекът, с когото споделих живота си, ме изхвърля така лесно. Но не тръгнах. Защото имахме деца. Защото някъде дълбоко още се надявах нещата да се оправят.

Дните минаваха в рутина: сутрин ставах първа, приготвях закуска за всички, обличах децата и ги водех на училище. След работа тичах до магазина, после готвех вечеря и чистех след всички. Иван се прибираше късно и често ядеше сам пред телевизора. Ако го помолех за помощ, започваше скандал.

Майка ми забеляза промяната у мен.

– Мила, не можеш цял живот да носиш всичко на гърба си. Говори с него! – настоя тя една неделя.

– Опитвам… но сякаш говоря на стена. За него парите са всичко – отвърнах отчаяно.

– Пари има и ще има. Но уважението ако го няма…

Думите ѝ ме накараха да се замисля. Кога загубихме уважението? Кога любовта ни стана сметка?

Една вечер децата бяха при баба им и реших да поговоря с Иван открито.

– Иван, така не мога повече. Ако ще живеем като съквартиранти, кажи ми направо. Искам партньорство, не работодател.

Той ме погледна за първи път от месеци насам с някаква смесица от вина и раздразнение.

– Ти не разбираш колко ми е трудно на работа! Всички разчитат на мен! Като се прибера у дома искам спокойствие!

– А аз? Аз нямам ли нужда от спокойствие? Или моят труд не струва?

Той замълча. За първи път видях колебание в очите му.

– Може би… може би съм прекалил – прошепна той.

Но думите му не промениха нищо. На следващия ден всичко беше по старому.

Започнах да се чувствам като призрак в собствения си дом. Дори децата усещаха напрежението и започнаха да избягват разговорите с баща си.

Една вечер Мария ме попита:

– Мамо, ти щастлива ли си?

Не знаех какво да ѝ кажа. Лъжа ли я или ѝ кажа истината?

– Понякога… – отвърнах тихо.

Започнах да търся подкрепа при приятелките си. Оказа се, че не съм сама – почти всяка втора жена около мен преживяваше подобно отношение у дома. Една от тях ми каза:

– Ако не поставиш граници сега, ще те тъпчат цял живот.

Тези думи ме разтърсиха. Реших да говоря с Иван за последен път.

– Или ще започнем да се държим като семейство и ще делим всичко – и парите, и труда у дома – или ще си тръгна с децата.

Този път той ме чу. Започнахме семейна терапия. Не беше лесно – имаше много сълзи и обвинения. Но поне опитахме.

Днес все още не сме идеални. Понякога пак спорим за чиниите или парите. Но вече знам цената на достойнството си и няма да позволя никой – дори човекът до мен – да ме принизява.

Питам ви: Колко струва уважението у дома? Има ли цена любовта или всичко е просто сметка? Ще ми разкажете ли вашата история?