Баба ме принуди да деля апартамента си с брат ми – а аз мислех, че се шегува

„Няма да намеря покой, докато не споделиш апартамента си с брат си.“ Гласът на баба ми още звучи в главата ми, макар че тя отдавна не е между живите. Стоях в хола, стиснала чашата с чай, когато брат ми – Петър – влезе с куфарите си и онзи негов вечен, леко ироничен поглед.

– Е, Мария, май ще трябва да се търпим, а? – каза той, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Не отговорих. Вътрешно кипях. Апартаментът беше мой – наследство от баба. След всичко, което преживяхме като деца, след всички скандали между родителите ни, след като баща ни изчезна и майка ни се затвори в себе си, аз бях тази, която остана до баба. Аз я гледах до последния ѝ дъх. Петър беше винаги „някъде“ – ту в чужбина, ту при приятели, ту на поредната си „работа“, която траеше по няколко месеца.

– Не мисли, че ми е приятно – продължи той, докато разопаковаше небрежно дрехите си върху дивана. – Просто… няма къде да отида. И баба… знаеш каква беше.

Знаех. Баба беше като скала – твърда, непреклонна, но и справедлива. Винаги казваше: „Семейството е всичко.“ А аз… аз бях започнала да вярвам, че семейството е само болка и разочарование.

Петър се настани в малката стая до кухнята. Първите дни минаха в мълчание. Избягвахме се като непознати. Аз работех от вкъщи – превеждах текстове за една софийска фирма. Той излизаше сутрин и се връщаше късно вечер, понякога миришещ на алкохол.

Една вечер го заварих да рови из шкафовете.

– Какво търсиш? – попитах рязко.

– Нищо… просто… търся нещо за ядене.

– Можеше да попиташ.

– Не искам да ти преча.

– Вече ми пречиш.

Той млъкна. За миг видях в очите му нещо като болка. После отново сложи маската на безразличие.

Седмица по-късно получих писмо от банката – закъснявах с вноската по кредита за ремонта. Заплатата ми не стигаше. Седнах на кухненската маса и се разплаках. Петър влезе тихо.

– Какво има?

– Нищо… просто… уморена съм.

Той седна срещу мен.

– Знаеш ли… ако искаш, мога да потърся някаква работа. Да помагам с разходите.

– Ти? Работа? – изсмях се горчиво.

– Да, знам какво мислиш за мен. Че съм безполезен. Може би си права…

Мълчах. За първи път чувах подобно признание от него.

На следващия ден Петър излезе рано и се върна с обява за работа – търсеха общ работник в строителството. Не беше много, но беше нещо. Започна да носи пари вкъщи. Вечерите ни станаха по-спокойни – готвехме заедно, гледахме новините по БНТ, спорехме за политика.

Една вечер, докато миех чиниите, Петър дойде при мен.

– Мария… благодаря ти, че ме прие. Знам, че не беше лесно.

Погледнах го – този път без гняв.

– Не го направих за теб. За баба го направих.

– Знам… Но може би… може би е време да започнем начисто?

Замълчах. Вътре в мен се бореха обидата и надеждата. Спомних си думите на баба: „Семейството е всичко.“ Може би тя беше права. Може би трябваше да опитам да простя.

С времето започнах да виждам Петър с други очи. Видях колко му е трудно да се впише в нормалния живот след години без корени. Видях усилията му да бъде част от нещо истинско. Видях и себе си – колко съм се затворила от страх да не бъда наранена отново.

Един ден получих писмо от майка ни – беше решила да дойде на гости след години мълчание. Когато ѝ казах по телефона, че Петър живее при мен, тя замълча дълго.

– Може би това е шансът ни да бъдем семейство отново – каза тихо накрая.

Седмицата преди пристигането ѝ беше напрегната. Чистихме апартамента до блясък, готвихме любимите ѝ ястия – мусака и баница с праз. Когато майка ни прекрачи прага, за първи път от години усетих топлина в дома си.

Вечерта седнахме тримата на масата. Майка ни плачеше тихо, а Петър ѝ държеше ръката.

– Съжалявам за всичко… – прошепна тя.

– И ние съжаляваме – казах аз и погледнах брат си.

В този момент разбрах – баба ни беше оставила не само апартамент, а възможност за ново начало.

Сега често се питам: ако не бях послушала баба, щях ли някога да простя? Щях ли някога да имам семейство? А вие бихте ли простили?