Баба ми продаде апартамента: Когато домът се превърна в бойно поле

– Не мога да повярвам, че го направи! – изкрещях в слушалката, докато сълзите се стичаха по бузите ми. Беше петък вечер, а телефонът ми звънна точно когато се канех да си сипя чаша вино. Гласът на майка ми трепереше: „Баба ти продаде апартамента. Отива да живее при леля ти в Пловдив.“

В този момент светът ми се срина. Баба Мария беше стожерът на нашето семейство – жената, която ме научи да меся баница, която ме прегръщаше, когато родителите ми се караха, и която винаги казваше: „Домът е там, където има любов.“ А сега домът й беше продаден. Защо? Какво се беше случило?

В следващите дни телефонът не спираше да звъни. Всички роднини обсъждаха случилото се – кой бил виновен, кой бил прав. Но истината беше една: братовчед ми Петър, синът на чичо ми, беше поискал баба да напусне апартамента. „Той е мой по наследство, бабо“, бил казал той. „Имам нужда от парите.“

Баба не каза нищо. Само събра малкото си вещи – снимки, една икона на Света Богородица и стария си пуловер – и отиде при нотариуса. Продаде апартамента на непознат човек за сума, която дори не покриваше половината от стойността му. После се качи на автобуса за Пловдив.

Майка ми беше съсипана. „Как можа Петър да й го причини?“, питаше тя през сълзи. „Това е домът й! Там си отгледала и теб, и мен!“

Опитах се да говоря с Петър. Срещнахме се в едно кафене до пазара. Той изглеждаше уморен, с тъмни кръгове под очите.

– Не разбираш – каза той тихо. – Имам кредити, дългове… Не можех повече.

– Но това е баба ти! – извиках аз. – Как можа да я изгониш?

Той само сви рамене и погледна встрани.

В следващите седмици семейството ни се раздели на лагери. Едни защитаваха Петър – „Млад човек е, трябва да започне живота си.“ Други бяха на страната на баба – „Тя ни е дала всичко, а сега я оставихме сама.“

Аз не знаех къде да застана. Обичах баба си, но разбирах и отчаянието на Петър. В България животът не е лесен – заплатите са ниски, цените растат, а младите трудно намират път напред.

Една вечер отидох при баба в Пловдив. Тя ме посрещна с усмивка, но очите й бяха тъжни.

– Знаеш ли – каза тя, докато ми сипваше чай от шипки – понякога трябва да пуснеш миналото, за да дадеш шанс на бъдещето.

– Но ти не заслужаваше това…

– Никой не заслужава да бъде изгонен от дома си – прекъсна ме тя. – Но аз избрах да не се боря. Избрах мира пред войната.

Седяхме дълго в тишина. После тя извади стара снимка – аз като дете в скута й, усмихнати до прозореца на вече продадения апартамент.

– Домът не е четири стени – прошепна тя. – Домът е тук… – и сложи ръка на сърцето си.

На връщане към София не можех да спра да мисля за думите й. Какво означава домът за мен? Мога ли да простя на Петър? Ще можем ли някога отново да седнем всички заедно на една маса?

Сега семейството ни е като счупено огледало – всеки парченце блести по своему, но цялото липсва. Понякога се чудя дали някога ще успеем да залепим тези парчета… или просто ще продължим напред с белезите от миналото.

А вие как бихте постъпили? Може ли едно семейство да се възстанови след такава рана или някои неща просто не могат да бъдат простени?