Без люлка, без маса за повиване, без дрехи: Завръщане у дома в хаос

– Къде е люлката? – гласът ми трепереше, докато държах малкия Виктор в ръце, а вратата на апартамента се затваряше зад гърба ми. Мирослав, с костюм и вратовръзка, хвърли чантата си на дивана и се опита да се усмихне.

– Ще я купим утре, обещавам. Днес просто не успях…

Погледнах го невярващо. Бяхме говорили за това седмици наред. Молех го да вземе поне един ден отпуск, да подготви всичко за нашето завръщане. Но шефът му бил непреклонен – „Трябва да си на работа, Мирослав!“ – и така той идваше да ме вземе от болницата направо от офиса, без да е стъпвал вкъщи цяла седмица.

Влязох в спалнята. Там, където трябваше да има малко легълце, стоеше само празното ни пране. Нямаше маса за повиване, нито дрешки за бебето. Само една стара одеяла, сгъната на края на леглото.

– Как ще го сложа тук? – прошепнах, а сълзите ми вече се стичаха по бузите. Виктор се размърда и заплака. Мирослав се приближи плахо.

– Ще оправим всичко, Мария. Просто… не очаквах, че ще е толкова трудно.

– Не си очаквал? – гневът ми избухна. – Аз те молих! Писах ти списък! Само трябваше да купиш няколко неща и да ги подредиш! Какво толкова трудно има?

Той замълча. В този момент осъзнах колко сама съм всъщност. Майка ми беше далеч – живееше в Пловдив и не можеше да дойде веднага. Свекървата ми беше болна и не излизаше от дома си. А аз… аз бях сама с едно новородено, без нищо подготвено.

Седнах на ръба на леглото и започнах да кърмя Виктор. Мирослав стоеше до вратата, безпомощен.

– Мога ли с нещо да помогна? – попита тихо.

– Да. Отиди до магазина и купи памперси. И някакви дрешки. И ако можеш… намери къде да спи детето тази нощ.

Той кимна и излезе. Чух как затваря входната врата и останах сама в тишината на апартамента. Слушах дишането на Виктор и се чудех как ще се справя.

Вечерта дойде бързо. Мирослав се върна с няколко торби – памперси, бодита, едно одеяло и пластмасова кошница за пране.

– Може би… може да спи тук тази нощ? – предложи той плахо.

Погледнах го с отчаяние.

– Това е кошница за пране, Миро…

– Знам, но… няма друго. Утре ще купя легло, обещавам!

Преглътнах сълзите си и сложих Виктор в кошницата, постлана с одеяло. Цяла нощ не мигнах. Слушах всяко негово дишане, всяко мърдане. Чувствах се като провалена майка.

На сутринта Мирослав отново тръгна на работа. Остави ми пари на масата и каза:

– Ще се върна по-рано днес.

Но не се върна. Обади се към осем вечерта:

– Шефът ме задържа… Ще закъснея още малко.

Седях сама с Виктор, който плачеше неспирно от колики. Опитвах се да го успокоя, но ръцете ми трепереха от умора и страх. В този момент телефонът звънна – майка ми.

– Как сте? – попита тя разтревожено.

– Не знам… Не знам дали ще издържа, мамо…

– Ще дойда утре сутринта с първия влак! – каза тя твърдо.

Тази нощ беше най-дългата в живота ми. Сутринта майка ми пристигна с две чанти дрехи и домашно приготвена супа.

– Ето така се посреща бебе! – каза тя и ме прегърна силно.

Седнахме заедно на масата, а Виктор спеше най-сетне спокойно в ръцете ѝ.

– Мария, трябва да говориш с Мирослав – каза тя тихо. – Не може всичко да пада само върху теб.

Когато Мирослав се прибра вечерта, майка ми го посрещна на вратата:

– Синко, време е да пораснеш. Това дете има нужда от баща си, а Мария – от съпруг до себе си.

Той сведе глава и седна до мен.

– Извинявай… Наистина не разбирах колко е трудно. Обещавам ти, ще се променя.

Погледнах го уморено:

– Не ми трябват обещания, Миро. Трябват ми действия.

От този ден нататък започнахме да градим всичко наново – заедно. Купихме легло за Виктор, подредихме стаята му, започнахме да споделяме грижите по равно. Но белезите от онези първи дни останаха завинаги в мен – като напомняне колко е важно да имаш подкрепа и разбиране у дома.

Понякога вечер, когато гледам как Виктор спи спокойно в леглото си, се питам: Колко още жени преминават през това сами? Защо все още в България очакваме майката да носи всичко на гърба си? Споделете вашите истории – нека говорим за това.