Без люлка, без маса за повиване, без нищо: Хаосът, който ни посрещна у дома

— Стефане, къде е легълцето? — гласът ми трепереше, докато държах малкия Даниел в ръце, а очите ми шареха из апартамента. Беше 19:30, тъкмо се прибрахме от болницата. Въздухът миришеше на застояло, а по пода се търкаляха стари вестници и празни бутилки от минерална вода.

Стефан остави чантата ми до вратата и се почеса по тила:
— Не успях… Шефът ме задържа до късно, после имаше задръстване. Ще оправя всичко утре, обещавам!

Погледнах го — уморен, с тъмни кръгове под очите. Но в мен вреше гняв. Бях го молила седмици наред да подготви стаята за бебето. Бяхме говорили за това всяка вечер. А сега стояхме в хола, без люлка, без маса за повиване, без дори пелени.

— Утре? А днес? Даниел е тук сега! — гласът ми се пречупи. — Какво ще правим тази нощ?

Стефан въздъхна тежко:
— Ще импровизираме. Ще сложим одеяло на дивана…

Сълзите ми потекоха без да ги спирам. Чувствах се предадена. Майка ми винаги казваше: „Жената трябва да разчита на себе си.“ Но аз исках да вярвам, че ще бъдем екип.

Даниел заплака. Прегърнах го по-силно и се опитах да го успокоя. В този момент телефонът ми иззвъня — беше майка ми.

— Как е бебето? Всичко наред ли е? — попита тя веднага.

— Не… — прошепнах. — Нищо не е готово. Няма къде да го сложа…

— Идвам веднага! — отсече тя и затвори.

Стефан ме погледна виновно:
— Не исках така да стане…

— Знам — казах тихо. — Но не е достатъчно.

След половин час майка ми пристигна с две торби — пелени, мокри кърпички, някакво старо одеяло. Започна да подрежда и мърмори:
— Мъжете… все едно не са чували за бебета! Как може такава безотговорност?

Стефан се опита да помогне, но тя го сряза:
— Остави! Явно не ти е приоритет!

Видях как той се сви в себе си. Знаех, че работи много — шефът му беше ужасен човек, заплашваше го с уволнение всеки път, когато поискаше почивен ден. Но аз също имах нужда от подкрепа.

Нощта беше кошмарна. Даниел плачеше, аз не знаех какво да правя, а Стефан седеше на ръба на леглото и гледаше в една точка. На сутринта майка ми настоя да остане още:
— Ще ти помогна поне докато купите легълце.

Стефан излезе рано за работа. Преди да тръгне, ме целуна по челото:
— Съжалявам…

Останах сама с мислите си. Защо всичко трябваше да е толкова трудно? Защо никой не ни помага? В квартала всички говореха как „младите не могат да се оправят“, но никой не подаде ръка.

На третия ден Стефан донесе легълце — старо, купено от OLX. Сглобява го неловко, докато майка ми го наблюдаваше с присвити очи.

— Поне се сети — измърмори тя.

Вечерта седнахме тримата на масата. Мълчахме дълго. Най-накрая Стефан каза:
— Не знам какво да правя. Ако поискам още един ден отпуск, ще ме уволнят. Ако не работя — как ще ви издържам?

Майка ми въздъхна:
— В България винаги е било така… Жената сама гледа децата, мъжът работи до припадък.

Погледнах ги и двамата. Исках да крещя: „Не искам така! Искам да сме семейство!“ Но думите заседнаха в гърлото ми.

Дните минаваха в умора и напрежение. Майка ми помагаше колкото можеше, но усещах как се натрупва недоволство между мен и Стефан. Една вечер избухнах:
— Не мога повече! Имам нужда от теб! Не само от парите ти!

Той ме погледна отчаяно:
— А аз какво да направя? Да напусна ли? После какво?

— Не знам! Но не мога сама!

Тази нощ спахме разделени — аз с Даниел в хола, той в спалнята.

На следващия ден майка ми каза:
— Или ще намерите начин да сте заедно, или ще се разпаднете като всички други семейства.

Думите й ме удариха като шамар.

Вечерта седнах до Стефан:
— Трябва да говорим. Не искам да сме врагове. Искам да сме родители заедно.

Той кимна:
— Ще опитам да говоря с шефа пак… Може би ще намеря друга работа.

Погледнах го със сълзи в очите:
— Благодаря ти…

Не знам какво ни чака утре. Но знам, че не искам синът ми да расте в дом на страх и мълчание.

Понякога се питам: Защо в България семейството е толкова трудно? Защо трябва да избираме между любовта и оцеляването? Какво бихте направили вие на мое място?