Без люлка, без пелени: Моят завръщане у дома, което преобърна всичко

— Къде е люлката? — гласът ми трепереше, докато държах малката Елица, увита в одеялце, на прага на нашия двустаен апартамент в Люлин. Мирослав, мъжът ми, стоеше насреща ми с рошава коса и тъмни кръгове под очите. Зад него — разхвърляни кашони, купища дрехи и… никаква люлка.

— Не успях да я сглобя… — прошепна той виновно. — А и пелените свършиха. Магазинът беше затворен.

В този миг усетих как гневът и отчаянието се смесват в мен като горещ чай с лимон и сол. Всичко, което си представях — чисто легълце, усмихнат татко, топъл дом — се изпари. Вместо това ме посрещнаха хаос и умора. Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не можех да си позволя да се разплача пред Елица.

— Добре, дай ми отвертката — казах рязко. — Ще я сглобя сама.

Мирослав се опита да ме прегърне, но аз го отблъснах. Влязох в хола, където кашонът с люлката стоеше недокоснат. Започнах да чета инструкциите с треперещи ръце. Елица плачеше. Мирослав стоеше до мен безпомощен.

— Може би трябваше да помолим майка ти да остане още няколко дни — прошепна той.

— Не! — изсъсках. — Тя само ще ми казва как всичко правя грешно.

Майка ми беше от онези български майки, които знаят всичко най-добре. В родилното ми звъня по пет пъти на ден: „Сигурна ли си, че кърмиш правилно?“, „Не забравяй да я повиваш!“, „Дай й вода с лъжичка!“. Исках да докажа, че мога сама.

След час борба с винтове и дъски люлката най-накрая беше сглобена. Сложих Елица вътре и тя заспа почти веднага. Седнах на пода до нея и избухнах в плач. Мирослав седна до мен и ме прегърна.

— Извинявай — прошепна той. — Просто… не знаех, че ще е толкова трудно.

— И аз не знаех — отвърнах през сълзи. — Всички казват, че това е най-щастливият момент… А аз се чувствам ужасно самотна.

Той ме погледна с онзи поглед, който ме беше накарал да се влюбя в него преди години на студентската сбирка във ФМИ-то.

— Ще се справим — каза тихо. — Заедно.

Тази нощ не спахме почти изобщо. Елица се будеше на всеки час. Пелените свършиха към три сутринта и Мирослав тичаше до денонощния магазин в дъжда. Аз седях на леглото, кърмех я и гледах през прозореца към мокрите панелки отсреща.

В главата ми се въртяха мисли: „Дали съм добра майка? Защо не се радвам? Защо всички други изглеждат щастливи?“ Спомних си снимките във Facebook на мои приятелки — усмихнати бебета, подредени стаи, щастливи семейства. А тук — разхвърлян апартамент, уморен мъж и жена на ръба на нервна криза.

На сутринта майка ми звънна пак:

— Как сте? Да дойда ли?

— Не, мамо, ще се оправим — излъгах.

След като затворих, Мирослав ме погледна сериозно:

— Може би трябва да я поканим. Или поне да поискаме помощ от някого. Не е срамно.

Погледнах го ядосано:

— Ако дойде, ще започне да ми нарежда! Ще каже, че не мога да се справя!

— А ако не поискаш помощ? Ще издържиш ли така още седмици?

Замълчах. Истината беше, че вече не издържах.

През следващите дни всичко се повтаряше: безсънни нощи, плачещо бебе, липса на пелени или мокри кърпички, караници за дреболии. Един ден Мирослав не издържа:

— Не мога повече! Чувствам се безполезен! Ти само крещиш по мен!

— А ти какво правиш? Само стоиш и гледаш телевизия! — изкрещях аз.

Той тресна вратата и излезе. Останах сама с Елица. Седнах на пода и заплаках отново. В този момент телефонът звънна — майка ми.

— Мамо… — прошепнах през сълзи. — Моля те, ела…

Тя пристигна след половин час с торба пелени и домашна супа. Без думи ме прегърна. За първи път от седмици се почувствах като дете.

Вечерта Мирослав се върна. Майка ми му подаде супа и му каза:

— Всички сме уморени. Но ще мине. Само трябва да си помагате.

Погледнах го през сълзи:

— Извинявай… Просто… толкова ме е страх да не се проваля като майка…

Той ме прегърна силно:

— Не си сама. Аз съм тук. И тя е тук. Ще се научим заедно.

Тази нощ за първи път спах повече от два часа. На сутринта слънцето огря лицето на Елица в люлката й. Усмихнах се през сълзи.

Сега знам: никой не е подготвен за това изпитание. Майчинството не е снимка във Facebook или приказка от списание. То е хаос, страхове, караници и прошка. Но е и любов — онази сурова, истинска любов, която те кара да станеш по-силен от всякога.

Понякога си мисля: защо никой не говори за тези трудности? Защо всички се преструват, че всичко е лесно? Дали ако споделяме повече за болката и страха си, няма да ни бъде по-леко?