Без люлка, без пелени: Завръщането у дома, което преобърна всичко

— Къде са пелените, Петре? — гласът ми трепереше, докато държах малката Елица, която плачеше неудържимо в ръцете ми. Стоях на прага на нашия двустаен апартамент в Люлин, а в коридора се носеше миризма на застояло и неизмито. Петър се появи от кухнята с разрошена коса и тъмни кръгове под очите.

— Не знам… Мислех, че ти си ги сложила в чантата — прошепна той, избягвайки погледа ми.

В този момент всичко в мен се срина. Девет месеца си представях този миг — как ще се върнем у дома с нашето бебе, как ще ни посрещне уют, как ще се прегърнем щастливи. Вместо това, в хола цареше хаос: разхвърляни дрехи, празни бутилки от вода, недоядено ядене на масата. Люлката, която Петър обеща да сглоби още преди седмица, стоеше все така разглобена в ъгъла.

— Не мога да повярвам… — прошепнах аз, а сълзите ми се стичаха по бузите. — Какво прави през цялото това време?

Петър се опита да ме прегърне, но аз се дръпнах. — Не разбираш ли? Имаме дете! Тя има нужда от нас! — гласът ми премина в писък.

Той се сви в себе си и седна на дивана. — Извинявай… Просто… не знам как да се справя. Всичко ми идва в повече.

Погледнах го — този мъж, когото обичах, сега изглеждаше като сянка на себе си. Бяхме сами срещу света, а светът не ни беше подготвил за това. Майка ми беше далеч във Варна, свекърва ми — болна и не можеше да помогне. Всички приятели бяха заети със собствените си животи.

Елица плачеше все по-силно. Започнах да търся из чантите за някаква останала пелена. Намерих една последна, смачкана на дъното. С треперещи ръце я смених, докато Петър стоеше безмълвен.

— Трябва да отида до магазина — каза той най-накрая. — Ще купя пелени и всичко друго.

— Не ме оставяй сама! — извиках аз отчаяно. — Не мога… Не знам дали ще се справя сама.

Той ме погледна с онзи празен поглед на човек, който е на ръба. — А аз? Аз мога ли?

Настъпи тишина. Само плачът на Елица изпълваше стаята. Седнах до прозореца и я прегърнах силно. Спомних си думите на баба ми: „Детето е благословия, но и изпитание.“ Никога не съм разбирала напълно какво означава това до този момент.

Часовете минаваха бавно. Петър излезе за пелени, а аз останах сама с мислите си и с бебето. Всяка минута ми се струваше като час. Погледнах към люлката — още една неизпълнена мечта. Защо всичко трябваше да е толкова трудно? Защо никой не ни беше казал истината за първите дни у дома?

Когато Петър се върна, беше вече тъмно. Донесе пелени, мокри кърпички и някакви бисквити за мен. Седнахме един до друг на дивана, мълчаливо. Елица най-накрая заспа в ръцете ми.

— Съжалявам — прошепна той отново. — Мислех си, че ще е по-лесно… Че ще сме щастливи.

— И аз така мислех — отвърнах тихо. — Но никой не ни подготви за това.

Петър хвана ръката ми. За първи път от дни почувствах топлина. Може би не бяхме сами. Може би трябваше да бъдем по-силни един за друг.

През нощта Елица отново се разплака. Станах първа и я взех на ръце. Петър дойде при мен и ме прегърна през раменете.

— Ще се справим ли? — попита той тихо.

— Не знам… Но ще опитаме — отвърнах аз.

Седяхме така до прозореца, гледайки светлините на София. В този момент разбрах: родителството не е приказка. То е битка — с умората, със страховете, с разочарованията и с мечтите ни.

Сутринта донесе нови сълзи и нови усмивки. Елица ни погледна с огромните си очи и сякаш ни каза: „Вие сте моят свят.“

Сега си мисля: Колко семейства преминават през същото? Колко от нас се чувстват изгубени в началото? Дали някога ще спрем да се страхуваме, че не сме достатъчни родители?