Безкрайният плач от апартамент 7: Какво можехме да направим?

„Мамо, пак плаче!“, прошепна дъщеря ми Ива, докато се сгушваше до мен в тъмната ни кухня. Беше почти полунощ, а от апартамент 7 на нашия вход в Люлин отново се носеше онзи пронизващ детски плач. Вече трета година живеехме тук и всяка вечер беше една и съща – първо тихо хленчене, после вик, после отчаяние.

Погледнах през шпионката – коридорът беше пуст. Вратата на апартамент 7 стоеше затворена, а зад нея се криеше нещо, което всички усещахме, но никой не смееше да назове. „Това е работа на родителите му“, казваше съседката баба Мария, когато я попитах дали е чувала нещо. „Не се меси, че ще си навлечеш беля“, добавяше тя и затваряше вратата си с трясък.

Но аз не можех да спя. Всяка вечер си представях малкото момче – Виктор, мисля, че се казваше – как стои сам в тъмната стая, стиснал плюшеното си мече. Майка му, Гергана, рядко излизаше. Беше бледа, с тъмни сенки под очите. Бащата, Стефан, беше друг човек – висок, с груб глас и винаги намръщен. Често го чувах да крещи. Понякога хвърляше нещо по стената – чиния, играчка, веднъж дори чух как се счупи стъкло.

Една вечер събрах смелост и позвъних на вратата им. Сърцето ми биеше лудо. Отвори Гергана – очите ѝ бяха зачервени, а по бузата ѝ имаше синьо петно. „Добър вечер… извинете, чухме… детето…“, започнах плахо. Тя ме прекъсна: „Всичко е наред. Виктор е болен. Благодаря.“ И затвори вратата пред носа ми.

Върнах се вкъщи разтреперана. Мъжът ми Петър ме изгледа строго: „Не се меси! Не знаеш какви са тези хора.“ Но аз не можех да спра да мисля за Виктор. На следващия ден го видях на площадката – беше с мръсни дрехи и гледаше в земята. Опитах се да му се усмихна, но той само сведе глава и побягна нагоре по стълбите.

С времето плачът стана част от живота ни – като шума от асансьора или лаят на кучето от апартамент 2. Понякога някой съсед се оплакваше на домоуправителя: „Това дете не спира да реве!“, но никой не правеше нищо повече. Дори когато веднъж чухме силен трясък и писък, само се спогледахме през шпионките и затворихме вратите си.

Една зима Виктор изчезна за няколко дни. Питах Гергана на стълбището: „Добре ли е детето?“ Тя само кимна и побърза да се прибере. После пак започнаха да се чуват викове и плач.

Една вечер, когато вече не издържах, звъннах на телефон 112. Гласът ми трепереше: „Мисля, че в апартамент 7 бият дете…“ Операторката ме увери, че ще изпратят патрул. Чаках цяла нощ – нищо не се случи.

Сутринта коридорът беше пълен с полиция. Гергана стоеше до стената и плачеше беззвучно. Стефан го нямаше. Виктор го изнесоха на носилка – беше пребледнял и неподвижен. Съседите мълчаха виновно.

След това всичко се промени. Апартамент 7 остана празен месеци наред. Хората шепнеха по входа: „Кой знае какво е ставало там…“ Аз не можех да спя нощем – чувах плача на Виктор в главата си.

Една вечер седях на балкона с Ива и тя ме попита: „Мамо, защо никой не помогна на Виктор?“ Не знаех какво да ѝ кажа. Може би защото всички се страхувахме? Може би защото мислехме, че това не е наша работа? Или защото вярвахме, че някой друг ще направи нещо?

Сега всеки път, когато минавам покрай апартамент 7, усещам тежест в гърдите си. Можех ли да направя повече? Ако бях настоявала? Ако бях викнала полицията по-рано? Щеше ли Виктор да бъде добре?

Понякога си мисля: колко още деца плачат зад затворени врати? Колко още съседи ще мълчат от страх? А ти… какво би направил?