Бившата свекърва на рождения ден на Лена: Къде е границата между миналото и бъдещето?

– Не мога да повярвам, че пак идва! – прошепна майка ми, докато подреждаше салатите на масата. Чувах я ясно, макар че се опитваше да бъде дискретна. Сърцето ми туптеше лудо, а ръцете ми трепереха, докато връзвах розовата панделка на подаръка за Лена. Днес беше вторият ѝ рожден ден – ден, който трябваше да бъде изпълнен с радост, а вместо това въздухът в апартамента ни беше наситен с напрежение.

Звънецът иззвъня. Всички замръзнахме. Брат ми Георги се престори, че не чува, а баща ми се скри в кухнята. Само аз останах на прага, готова да посрещна Мария – бившата ми свекърва. Тя стоеше пред вратата с огромна кутия и букет балони. Усмихна се неуверено.

– Честит рожден ден на малката принцеса! – каза тя и очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Благодаря, Мария. Влизай – отвърнах тихо, макар че усещах погледите на всички зад гърба си.

Мария беше единствената от семейството на Даниел, която не забравяше Лена. Даниел – бившият ми съпруг – не се беше обадил, не беше изпратил съобщение, нищо. Но майка му… тя никога не пропускаше рождените дни, никога не идваше с празни ръце. И все пак, всеки път, когато прекрачеше прага ни, усещах как стените между миналото и настоящето се пропукват.

– Мамо, защо тя пак е тук? – прошепна Лили, сестра ми, докато подреждаше чашите.

– Защото Лена има нужда от баба си – отвърнах твърдо, макар че самата аз не бях сигурна дали вярвам в това.

Мария седна на дивана и започна да разопакова подаръците. Лена се втурна към нея с писък на радост и я прегърна силно. В този миг усетих как гневът и болката се смесват в мен – защо трябваше да е толкова сложно? Защо не можех просто да затворя вратата за миналото?

– Иване, може ли да поговорим? – попита Мария тихо, докато всички други се правеха на заети.

Излязохме на балкона. Въздухът беше хладен, а София се разстилаше пред нас в синкав здрач.

– Знам, че не е лесно за теб – започна тя. – Но Лена е всичко за мен. Не искам да губя връзката с нея само защото с Даниел не сте заедно.

– Мария, ти знаеш колко трудно беше всичко… След развода…

– Знам. Но аз не съм Даниел. Аз съм баба ѝ. Моля те…

Гласът ѝ трепереше. В този момент си спомних всички онези дни в болницата, когато Лена беше болна и само Мария стоеше до мен. Спомних си как ми носеше супа и ме караше да спя поне за час-два. Но спомних си и как ме обвиняваше за раздялата ни с Даниел, как ме гледаше с укорени очи на семейните събирания.

– Не знам дали мога да ти простя всичко – казах тихо. – Но Лена те обича.

Върнахме се вътре. Майка ми ме изгледа строго.

– Не мислиш ли, че е време да затвориш тази врата? – прошепна тя ядосано.

– А ако някой ден и аз стана баба? Ако някой ме изключи от живота на внучето ми? – отвърнах й аз и усетих как гласът ми се пречупва.

Празникът продължи с фалшиви усмивки и напрегнати разговори. Георги се опита да разведри обстановката с шеги, но никой не се засмя истински. Лена тичаше между гостите с новата си кукла и балоните от Мария, а аз я наблюдавах със смесени чувства – радост и страх едновременно.

Когато гостите започнаха да си тръгват, Мария остана последна. Приближи ме и ме хвана за ръката.

– Благодаря ти, Ивана. Знам, че не е лесно… Ако някога решиш да поговорим… Аз съм тук.

Погледнах я в очите и видях болката ѝ – болка, която познавах твърде добре.

След като затворих вратата след нея, седнах до прозореца и заплаках тихо. Майка ми дойде при мен и ме прегърна.

– Може би трябва да мислиш повече за себе си и за Лена – каза тя меко.

– А може би трябва да мисля за това какво означава семейството… – отвърнах й аз.

Седях дълго в тъмното и си задавах въпроси: Къде е границата между миналото и бъдещето? Имам ли право да лиша Лена от баба ѝ само защото аз още нося белезите от миналото?

А вие как бихте постъпили? Ще оставите ли миналото да определя бъдещето на детето ви?