Бракът ми беше на ръба заради майка ми: Сега не мога да я погледна в очите

– Защо пак си оставила чиниите в мивката? – гласът на майка ми прозвуча остро, докато влизах в кухнята. Беше неделя сутрин, а аз се надявах на малко спокойствие. Вместо това, както винаги, тя беше тук – в нашия апартамент, сякаш никога не беше напускала дома ни.

– Мамо, моля те, не започвай пак – опитах се да запазя спокойствие, но вътре в мен всичко кипеше. Съпругът ми, Ивайло, стоеше на прага и се преструваше, че не чува. Знаех, че го дразни, но никога не казваше нищо. Аз също мълчах. От страх. От вина. От срам.

Майка ми винаги беше силна жена. След като баща ми ни напусна, тя ме отгледа сама. Научи ме да бъда борбена, но и да се подчинявам на нейния ред. Когато се омъжих за Ивайло, тя прие това като лична загуба. Започна да идва все по-често – уж да помага, но всъщност да контролира. Първо беше с готвенето: „Така не се прави мусака!“, после с чистенето: „Виж какви прашки има по рафтовете!“. Дори когато се роди дъщеря ни, тя настояваше да избере името ѝ.

– Мисля, че трябва да я кръстите Мария – каза тя една вечер, докато държеше бебето в ръце. – На мен.

Ивайло замълча. Аз също. Не исках скандал. Съгласих се. Така Мария стана Мария.

С времето започнах да усещам как между мен и Ивайло се появява невидима стена. Той ставаше все по-мълчалив, все по-отдалечен. Вечерите ни минаваха в тишина или с кратки разговори за детето и работата. Майка ми беше навсякъде – в кухнята, в хола, в мислите ми.

Една вечер, когато Мария беше на три години, Ивайло се прибра по-късно от обикновено. Беше уморен и раздразнен.

– Не мога повече така – каза тихо, докато сядаше до мен на дивана. – Чувствам се като гост в собствения си дом.

Погледнах го и усетих как сълзите напират в очите ми.

– Знам… – прошепнах. – Но какво да направя? Това е майка ми.

– А аз кой съм ти? – попита той с болка.

Не знаех какво да отговоря. В този момент осъзнах колко много съм загубила от себе си в опитите да угодя на всички.

Дните минаваха, а напрежението растеше. Майка ми не спираше с критиките и съветите си. Един ден я чух да говори с Ивайло на висок тон:

– Ако не можеш да се грижиш за дъщеря ми и внучката ми, по-добре си тръгни!

Това беше капката. Ивайло си събра багажа и излезе без дума. Останах сама с Мария и майка ми.

– Виждаш ли? Той никога не беше достоен за теб – каза тя самодоволно.

Но аз не чувствах облекчение. Чувствах празнота.

Минаха дни, през които майка ми се опитваше да ме убеди, че така е по-добре. Но аз започнах да виждам истината – тя не искаше да ме пусне да живея собствения си живот. Всяко нейно действие беше маскирана грижа, а всъщност беше контрол.

Една вечер реших да потърся Ивайло. Намерих го при приятелите му в кварталната кръчма.

– Моля те, върни се – казах му през сълзи. – Не мога без теб…

Той ме погледна дълго.

– Само ако ти си готова да поставиш граници на майка си.

Това беше най-трудното решение в живота ми. Да кажа „не“ на жената, която ме е отгледала, но и „да“ на семейството, което сама съм избрала.

На следващия ден седнах срещу майка ми на масата.

– Мамо… трябва да поговорим.

Тя ме погледна изненадано.

– От днес нататък ще идваш само когато те поканя. Ще уважаваш решенията ни с Ивайло и няма да се месиш в живота ни.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Значи така ми се отплащаш? След всичко?

– Не ти се отплащам… Просто искам да бъда щастлива.

Тя стана и излезе без дума. Оттогава не сме говорили повече от няколко думи по телефона.

Ивайло се върна у дома. Започнахме отначало – трудно, с много разговори и компромиси. Майка ми остана сама в апартамента си и често чувам от съседи колко е самотна.

Понякога се питам: Дали постъпих правилно? Дали можех да намеря друг начин? Или просто всяко семейство трябва само да намери своя баланс между любовта към родителите и любовта към партньора?

А вие как бихте постъпили? Може ли една майка да бъде простена за това, че е разбила почти един брак?