Брат ми е на 43, неженен, а майка ми сякаш не вижда своята роля

— Пак ли ще вечеряш сам, Петре? — гласът на майка ми пронизва тишината в кухнята, докато брат ми сяда срещу мен с чиния боб и парче хляб.

Петър не отговаря веднага. Виждам как преглъща думите си заедно с първата хапка. Аз съм Ива — по-малката му сестра с десет години разлика. Вече съм омъжена, имам две деца, а той… той е на 43 и все още живее с нашата майка в панелката в Люлин.

— Мамо, остави го — намесвам се тихо. — Не е нужно всяка вечер да го питаш едно и също.

Майка ми въздъхва театрално и започва да мие чиниите с такава сила, че водата пръска по плота. — Как да го оставя? Всички съседи вече ме питат кога ще го оженим! А ти, Петре, все едно не те интересува!

Петър се изправя рязко. — Не съм дете, мамо! — гласът му трепери. — Не мога да си намеря жена само защото ти искаш!

В този момент усещам как въздухът в кухнята става тежък. Винаги е така — всяка вечер, всяка неделя, всеки празник. Майка ни не може да приеме, че синът ѝ е различен от другите мъже в блока. За нея това е провал. За мен — болка.

Когато бяхме малки, Петър беше моят герой. Водеше ме на люлките, защитаваше ме от по-големите деца. Но още тогава майка ни го държеше под крилото си. Не му позволяваше да ходи на екскурзии без нея, забраняваше му да излиза след осем вечерта. Когато беше на 18 и поиска да замине да учи във Варна, тя плака цяла седмица и накрая го убеди да остане в София.

— Ти си ми опората — казваше му тя. — Ако ме оставиш сама, ще се разболея.

Годините минаваха, а Петър все повече се затваряше в себе си. Имаше няколко приятелки, но всяка връзка приключваше по един и същи начин: майка ни ги намираше „неподходящи“. Едната била прекалено шумна, другата — от провинцията, третата — разведена с дете.

— Мамо, защо винаги ги гониш? — попитах я веднъж.

Тя ме изгледа с онзи поглед, който не търпи възражения. — Аз знам кое е най-добро за него! Ти не разбираш!

Сега Петър работи като счетоводител в малък офис. Вечерите прекарва вкъщи пред телевизора или разхождайки кучето ни Лъки. Приятелите му от университета отдавна са се разпръснали по света. Понякога го канят на събирания, но той рядко ходи.

— За какво да ходя? Всички говорят за децата си, за жените си… Аз какво да кажа? Че живея с мама?

Опитвам се да го насърча:

— Петре, още не е късно! Можеш да срещнеш някого!

Той само поклаща глава:

— Не знам дали мога… Толкова години съм свикнал така. А и мама… тя няма да го понесе.

Веднъж се осмелих да поговоря с майка ни открито:

— Мамо, мислиш ли, че ти самата не си част от причината Петър още да е сам?

Тя се обиди ужасно:

— Как можеш да говориш така! Аз всичко правя за вас! Ако не бях аз, кой щеше да ви гледа? Кой щеше да ви готви и пере?

— Но той има нужда от свобода! — настоях аз.

— Свобода? Да го оставя да страда като баща ви? Не! Докато съм жива, ще го пазя!

Тогава разбрах — тя никога няма да признае своята роля. За нея това е любов. За мен — окови.

Петър понякога ми споделя:

— Чувствам се като в капан. Но вече е късно да избягам.

— Никога не е късно — казвам му аз. — Но трябва сам да поискаш.

Веднъж го заведох на рожден ден при моя приятелка. Там беше и Марияна — разведена жена с дете на 10 години. Видях как Петър се оживи в разговора с нея. Засмя се истински за първи път от месеци.

След това вечерта майка ни го посрещна на вратата:

— Къде беше толкова късно? С кого беше? Надявам се не с онази разведена!

Петър замълча и се прибра в стаята си. На следващия ден отказа поканата на Марияна за кафе.

Понякога си мисля: ако майка ни беше по-отворена към света, ако беше позволила на Петър да сгреши сам, дали сега щеше да има семейство? Или вината е и негова — че никога не намери сили да се откъсне?

Сега седим тримата на масата — аз с моето семейство до мен, а Петър и мама от другата страна. Между нас има невидима стена от страхове и неизказани думи.

Понякога се питам: колко семейства като нашето има в България? Колко майки държат синовете си толкова здраво, че им пречат да пораснат? И дали някога ще намерим сили да разчупим този омагьосан кръг?