Брат ми и жена му се нанесоха у дома – сега всички очакват аз да си тръгна

– Не може така, Марио! – гласът на майка ми трепереше, докато държеше чашата с чай. – Трябва да разбереш, че и брат ти има нужда от помощ.

Стоях в средата на малкия ни хол, където всяко движение беше борба за пространство. Баща ми мълчеше, вперил поглед в телевизора, но знаех, че слуша всяка дума. Брат ми – Даниел – стоеше до прозореца с ръце в джобовете, а жена му – Ива – вече беше разположила куфарите си до дивана. Въздухът беше натежал от неизказани думи и напрежение.

– А аз? – попитах тихо. – Аз къде да отида? Това също е моят дом.

Ива се усмихна извинително, но в очите ѝ проблесна нещо остро. – Марио, ние просто нямаме друг избор. Наемите са безумни, а работата на Даниел е несигурна. Ти си млад, ще се оправиш.

Тези думи ме удариха като шамар. Аз съм млад, значи трябва да се изнеса? Да оставя родителите си с тях? Да започна от нулата, докато те се настаняват удобно в моята стая?

Вечерта се прибрах късно от работа. Вратата на стаята ми беше леко открехната – вътре Ива подреждаше дрехите си в гардероба ми. Сърцето ми се сви.

– Извинявай, Марио – каза тя, без да ме погледне. – Просто няма къде да сложа нещата си.

– Това е моят гардероб – отвърнах сухо.

– Ще ти оставя един рафт – каза тя и затвори вратата.

На следващия ден баща ми ме хвана на терасата.

– Знам, че ти е трудно – започна той тихо. – Но Даниел е по-малък, има нужда от нас. Ти си по-силен.

– По-силен? Или просто по-удобен за пренебрегване? – попитах с горчивина.

Той въздъхна тежко.

– Не искам да се караме, Марио. Всички сме семейство.

Семейство… Думата звънна в ушите ми като куха камбана. Къде беше моето място в това семейство?

Седмиците минаваха, а аз все повече се чувствах като гост в собствения си дом. Всяка сутрин закуската беше приготвена за четирима – но не и за мен. Ива заемаше кухнята с нейните „здравословни“ рецепти, а Даниел се разпореждаше с дистанционното сякаш винаги е живял тук.

Една вечер, докато се опитвах да уча за изпита си на масата в кухнята, Ива влезе с чаша чай и ме изгледа:

– Марио, може ли да освободиш масата? Ще вечеряме с Даниел тук.

Погледнах я невярващо.

– Това е и моя кухня.

– Но ние сме семейство, трябва да си помагаме – каза тя с онзи тон, който ме караше да се чувствам виновен дори когато не съм направил нищо лошо.

Станах и излязох на балкона. Вдишах дълбоко студения въздух и се опитах да не избухна. Телефонът ми иззвъня – беше приятелят ми Петър.

– Какво става, братле? Чух, че у вас е станало лудница.

– Не знам какво да правя – признах си. – Всички очакват аз да се изнеса. Но нямам пари за самостоятелно жилище. А и защо трябва аз да напускам?

– Защото си удобният син – засмя се горчиво Петър. – Знаеш ли колко хора са така? Родителите винаги мислят за по-слабия.

– Ами ако аз съм този, който има нужда от подкрепа? – попитах тихо.

Дните станаха още по-напрегнати. Майка ми започна да намеква все по-често:

– Марио, може би ще ти е по-добре на квартира с някой приятел? Ще пораснеш още повече…

– Или просто ще ви улесня живота? – отвърнах рязко.

Тя замълча и избърса сълза от окото си.

Една вечер чух как Даниел говори по телефона:

– Да, тук сме при нашите. Марио още не е решил какво ще прави… Надявам се скоро да си намери място.

Стиснах зъби. Значи вече са решили вместо мен?

На следващия ден събрах смелост и седнах на масата пред всички.

– Искам да поговорим сериозно – казах твърдо. – Това е и моят дом. Не съм съгласен просто да ме изгоните. Ако трябва всички да правим жертви, нека ги правим заедно.

Даниел ме изгледа изненадано:

– Марио, не сме искали да те изгоним…

– Но го правите! Всеки ден усещам как ме избутвате към вратата!

Майка ми заплака тихо. Баща ми стана и излезе от стаята.

Ива въздъхна:

– Просто ни е трудно на всички…

– Тогава защо само аз трябва да страдам? Защо винаги „по-силният“ трябва да отстъпва?

Настъпи тишина. За първи път видях Даниел несигурен.

– Може би трябваше да поговорим повече… – промълви той.

В този момент разбрах: ако не защитя себе си, никой няма да го направи вместо мен. Семейството е важно, но не и за сметка на собственото достойнство.

Сега седя в стаята си (или това, което е останало от нея) и се чудя: Колко още хора са били натикани в ъгъла от собственото си семейство? Кога ще спрем да жертваме себе си в името на „семейната хармония“?