Брат ми, моят кръст: Един уикенд, който преобърна всичко

– Пак ли ще ми звъниш посред нощ? – изсъсках в слушалката, докато гледах часовника – 2:43 сутринта. Гласът на Петър беше треперещ, почти детски: – Извинявай, братле… Просто не знам към кого друг да се обърна.

Това беше третият път този месец. Съпругата му, Мария, пак го беше изгонила. Детето им – малкият Крис, плачеше на заден фон. Станах, облякох се и тръгнах към Люлин, където живееха. По пътя си мислех за мама – как винаги ни повтаряше: „Брат брата не оставя.“ Дори когато бях малък и исках да си купя сладолед само за себе си, ме караше да взема и за Петър. Винаги се чувствах виновен, ако направех нещо само за себе си.

Петър беше по-големият. Ожениха се с Мария веднага след като завърши гимназията. Беше едва на 19, когато стана баща. Аз тогава още учех в университета и мечтаех за големи неща – да стана архитект, да пътувам по света. Но Петър… той сякаш се отказа от мечтите си още преди да ги е започнал. Започна работа в един склад, после в друг. Винаги недоволен, винаги уморен.

Влязох в апартамента им – миришеше на цигари и евтин парфюм. Мария беше събрала багажа си и беше изчезнала. Крис спеше на дивана, завит с одеяло. Петър седеше на пода до масата, с бутилка ракия в ръка.

– Не мога повече – каза той. – Всичко ми идва в повече.

– Знам – отвърнах тихо и седнах до него. – Но трябва да се стегнеш. За Крис.

– Лесно ти е да говориш! Ти нямаш семейство, нямаш деца! Можеш да правиш каквото си поискаш!

Тези думи ме удариха като шамар. Аз ли? Аз, който всяка седмица му носех пари, гледах Крис когато трябваше да работи нощна смяна, оправях му колата, плащах сметките му когато не стигаха…

– Мислиш ли, че ми е лесно? – гласът ми потрепери. – Знаеш ли колко пъти съм отказвал покани от приятели, защото трябва да ти помагам? Колко пъти съм се чудил дали някога ще имам свой живот?

Петър ме погледна с празен поглед. – Никой не те е карал.

Това беше моментът, в който нещо в мен се счупи. Всички тези години… Всички жертви… А той никога не ги е виждал като помощ. За него това беше даденост.

На следващия ден заведох Крис на разходка в Южния парк. Гледах го как тича след гълъбите и си мислех: „Дали някога ще имам свое дете? Или цялата ми младост ще мине в това да спасявам брат си?“

Вечерта мама ми звънна:
– Как е Петър?
– Добре е – излъгах. – Ще се оправи.
– Ти си му опората, знаеш ли? Без теб щеше да пропадне.

Затворих телефона и усетих как гневът ме дави. А кой ще бъде моята опора? Кой ще ме попита дали съм добре?

Седнах на балкона с чаша вино и гледах светлините на София. Спомних си как като деца Петър ме пазеше от по-големите момчета в махалата. Как ми даде последната си вафла веднъж, когато нямах пари за закуска. Може би затова никога не можех да му откажа нищо.

В неделя вечерта Мария се върна. Скараха се шумно, после се прегърнаха и аз си тръгнах пеша към вкъщи. Вървях по булеварда и усещах как нещо тежко се трупа в гърдите ми.

На следващия ден на работа колегата ми Даниел ме попита:
– Защо винаги изглеждаш толкова уморен?
– Просто… семейни неща – отвърнах и се усмихнах криво.

Вечерта получих съобщение от Петър: „Мерси за всичко. Знам, че понякога съм труден.“

Не знаех какво да отговоря. За първи път се замислих дали не е време да започна да живея за себе си.

Седмица по-късно отказах да му помогна с поредния заем. Почувствах се ужасно виновен… но и някак свободен.

Сега стоя тук и пиша тези редове, опитвайки се да разбера: Кога подкрепата се превръща в тежест? И има ли край жертвата за семейството? Може ли човек да бъде добър брат, без да изгуби себе си?