Бях ли права да помоля свекърва ми да си тръгне, след като разбрах какво е направила в наше отсъствие?

— Как можа да направиш това без да ни попиташ? — гласът ми трепереше, докато стоях насред хола, а свекърва ми, Мария, държеше в ръцете си рамката със снимката на покойния ми баща. Съпругът ми, Петър, стоеше между нас, безмълвен, с поглед забит в пода. Беше неделя следобед — денят, в който трябваше да се радваме на новия си дом, а вместо това въздухът беше натежал от напрежение.

Преди седмица най-сетне се нанесохме в апартамента, за който мечтаехме толкова дълго. С Петър избирахме всяка мебел, всяка завеса, всяка дреболия с мисъл и любов. Искахме всичко да е наше — нашият уют, нашите спомени. Още от първия ден Мария настояваше да помогне: „Ще ви подредя кухнята, ще сложа пердетата, ще ви подредя гардероба!“. Опитвах се да бъда учтива, но усещах как границите ми се размиват.

В петък заминахме за Пловдив — трябваше да уредим документи за работата на Петър. Оставихме ключа на Мария — „ако стане нещо спешно“. В неделя се върнахме и още с отварянето на вратата усетих, че нещо не е наред. Миришеше на лавандула — аромат, който никога не съм харесвала. Влязох в хола и видях нови пердета, нова покривка на масата и — най-лошото — снимките по рафтовете бяха разменени. Снимката на баща ми беше прибрана в чекмедже, а на нейното място стоеше портрет на Петър като дете.

— Мамо, защо си местила нещата? — попита Петър тихо.

— Ами… мислех си, че така ще е по-хубаво. Тази снимка е стара, а исках всичко да изглежда свежо! — отвърна Мария с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам като гостенка в собствения си дом.

Почувствах как гневът ме залива. Не беше само заради снимката. Беше заради всичко — заради това, че не уважаваше нашите решения, че винаги знаеше кое е „по-добре“, че не виждаше мен като равноправен член на семейството. Спомних си всички онези малки моменти: когато подреждаше дрехите ми по „по-правилен“ начин; когато критикуваше избора ми на храна; когато казваше на Петър: „Тя ще се научи“.

— Това не е просто снимка! Това е баща ми! — извиках аз, гласът ми се пречупи. — Това е нашият дом! Не можеш да местиш нещата ни без да питаш!

Мария ме погледна с изненада и обида.

— Не съм искала да обидя никого! Само исках да помогна… Вие сте още млади, не знаете как се поддържа дом.

Петър се опита да ме прегърне, но аз се отдръпнах. Сълзите вече напираха.

— Моля те… по-добре си тръгни за днес. Имаме нужда от време сами — казах тихо.

Мария остави рамката на масата и излезе без дума повече. Вратата се затвори тежко след нея. Петър седна до мен и хвана ръката ми.

— Може би прекалихме… Тя просто искаше да помогне.

— Не! — отвърнах остро. — Това не е помощ. Това е липса на уважение към нас като семейство.

Вечерта мина в мълчание. Петър се затвори в спалнята, а аз подреждах снимките обратно по рафтовете. Чувствах се виновна и ядосана едновременно. В главата ми кънтяха думите на Мария: „Вие сте още млади…“ А аз исках просто да бъда домакиня в собствения си дом.

На следващия ден Мария ми изпрати съобщение: „Извинявай, ако съм те обидила. Не съм искала.“ Не й отговорих веднага. Прекарах часове в мисли — дали бях прекалено строга? Дали трябваше да премълча? Или пък ако не защитя границите си сега, никога няма да мога?

Седмица по-късно Петър предложи да поканим Мария на вечеря и да поговорим открито. Съгласих се с нежелание. Вечерята беше напрегната — Мария беше тиха, почти не ядеше. Накрая прошепна:

— Не знаех, че това ще те нарани толкова… Може би трябваше да попитам.

Погледнах я през сълзи:

— Просто искам да усещам този дом като наш. Да знам, че решенията са наши. Моля те…

Тя кимна и повече не повдигна темата. Но отношенията ни останаха хладни дълго време. Петър често беше между чука и наковалнята — обичаше майка си, но искаше и аз да съм щастлива.

Днес, година по-късно, още се чудя дали постъпих правилно. Може би трябваше да проявя повече търпение? Или пък ако не бях поставила граница тогава, щях ли някога да почувствам този дом като свой?

Кажете ми — къде е границата между уважението към родителите и правото ни на лично пространство? Бях ли права или просто твърде чувствителна?