Бях любимецът на татко, а сега ме гони от дома ни

— Пак ли си оставила обувките на средата на коридора, Мария? — гласът на баща ми, строг и раздразнен, проряза тишината в малкия ни апартамент в Люлин. Стиснах зъби, докато вдигах маратонките на сина ми от пода. Беше едва 7 сутринта, а вече усещах как напрежението се натрупва като тежка мъгла над главата ми.

— Извинявай, тате, просто бързахме за училище — отвърнах тихо, но той вече беше обърнал гръб и тръшна вратата на кухнята. Чух как майка ми въздъхна. Тя стоеше до прозореца, с чаша кафе в ръка, и гледаше навън към сивия блок отсреща.

— Не се карайте пак, моля ви — прошепна тя. — Не е лесно за никого.

Погледнах към малкия си син, Даниел, който държеше раницата си и ме гледаше с големи очи. Усмихнах му се насила.

— Хайде, Дани, да тръгваме.

Докато вървяхме към училището, мислите ми се въртяха около последните няколко месеца. След като останах без работа миналата есен — фирмата, в която работех като счетоводителка, фалира — се прибрах при родителите си. Бях на 28, разведена, с дете. Мислех си, че ще е временно. Но вече минаха осем месеца.

Вечерите у дома бяха най-тежки. Всички се събирахме около масата — аз, Даниел, мама, татко и брат ми Иван, който е на 17 и учи за матури. Пространството беше малко, а нервите — опънати до крайност.

— Мария, кога ще си намериш работа? — попита баща ми една вечер, докато режех хляб за Даниел.

— Търся всеки ден — отвърнах тихо. — Пратих CV-та на няколко места…

— Само с пращане не става! — прекъсна ме той. — Трябва да се бориш! Не може цял живот да разчиташ на нас!

Майка ми се опита да го успокои:

— Стига, Георги! Знаеш колко е трудно сега…

— Не ме интересува! — викна той. — Аз цял живот съм работил! А сега не мога да си почина в собствения си дом!

Иван се намръщи:

— Тате, не е честно…

— Мълчи ти! — изрева баща ми. — И ти само висиш по компютъра!

В този момент ми се прииска да изчезна. Да не съм тук. Да не съм бреме.

Седях будна до късно онази нощ. Даниел спеше до мен на старото легло в детската стая, която някога беше моя и на Иван. Слушах как баща ми крачи нервно из хола.

На следващата сутрин той ме чакаше до вратата.

— Мария, трябва да поговорим.

Сърцето ми заби лудо.

— Слушам те…

— Не можем повече така. Аз и майка ти сме уморени. Имаме нужда от спокойствие. Ти си голяма жена вече. Не може цял живот да живееш тук с детето си.

Погледнах го невярващо.

— Искаш да ме изгониш?

Той въздъхна тежко:

— Не те гоня… Просто… Помисли си какво ще правиш. До края на месеца трябва да намериш друго място.

Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да плача пред него.

Вечерта разказах всичко на майка ми.

— Мамо… Той наистина ли ще ме изгони?

Тя ме прегърна силно:

— Не знам какво му стана… Откакто остана без работа и ти се върна у дома… Всичко е различно. Но ти си ми дете. Ще измислим нещо.

Иван също дойде при мен:

— Ако трябва, ще спя на дивана, а ти и Дани ще вземете моята стая…

Усмихнах му се през сълзи:

— Благодаря ти, Иване… Но не мога да ви натоварвам повече.

Дните минаваха в напрежение и страх. Ходех по интервюта — едно след друго откази или минимални заплати, които не стигаха дори за гарсониера под наем. Виждах как баща ми става все по-студен към мен и Даниел. Вече не го наричаше „моето момче“, както преди.

Една вечер чух как говори с майка ми:

— Не мога повече така! Искам спокойствие! Искам си живота обратно!

Майка ми плачеше тихо.

В този момент разбрах — вече не бях любимката на татко. Бях станала товар. Пречка за неговото спокойствие.

Последната капка беше една сутрин, когато Даниел разля чай върху килима в хола. Баща ми избухна:

— Излизайте! Вън! Не ви искам тук!

Хванах Даниел за ръка и излязохме навън. Стояхме пред блока и гледахме към прозорците ни.

— Мамо… ще имаме ли нов дом? — попита ме Даниел тихо.

Прегърнах го силно:

— Ще намерим начин, миличък…

Сега седя сама в парка и пиша тази история. Не търся съжаление. Просто искам някой да чуе болката ми. Какво правиш, когато домът ти вече не е твое убежище? Когато хората, които най-много обичаш, те превръщат в чужденец?

Кажете ми… Само аз ли се чувствам така? Как бихте постъпили на мое място?