Цена на майчината обич: Когато жертвата остава неразбрана

— Не можеш да ми говориш така, Даниеле! — гласът ми трепереше, докато синът ми хвърляше раницата си в коридора. — Аз съм ти майка!

— Ти си майка, ама само когато ти е удобно! — изкрещя той и затръшна вратата на стаята си.

Седнах на кухненския стол, стиснала ръба на масата така силно, че кокалчетата ми побеляха. В този момент осъзнах колко съм уморена. Не от работата в шивашкия цех, не от безкрайните сметки и празния хладилник, а от борбата да задържа семейството си цяло. Откакто мъжът ми, Стефан, ни напусна преди пет години заради по-млада жена, всичко беше върху моите плещи. Мислех, че ще се справя. Че любовта ми към децата ще е достатъчна.

Но сега, когато най-много имах нужда от тяхната подкрепа, се чувствах по-сама от всякога.

— Мамо, пак ли ще има само картофи за вечеря? — дъщеря ми Ива стоеше на прага с наведена глава.

— Да, Иве. Знаеш, че до заплата няма какво друго — опитах се да прозвуча спокойно.

— Всички в училище ядат пица и кроасани… — прошепна тя и излезе от кухнята.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не можех да си позволя слабост. Не и пред децата. Винаги съм вярвала, че майката трябва да е стълбът на дома. Но колко дълго може един стълб да издържа без подкрепа?

Вечерта беше тиха. Даниел не излезе от стаята си, Ива се преструваше, че учи. Аз седях сама на масата и гледах снимката ни от морето преди години — всички усмихнати, ръка за ръка. Тогава вярвах, че нищо не може да ни раздели.

На следващия ден в цеха шефката ми Мария ме извика:

— Елена, пак закъсняваш. Ако продължава така…

— Знам, извинявай. Просто сутрините са трудни с децата…

Тя въздъхна:

— И аз съм майка. Но работата си е работа.

Потиснах гнева си. Знаех, че ако загубя и тази работа, няма да имам какво да дам на децата си. Вечерта се прибрах с тежка чанта и още по-тежко сърце. Даниел пак не беше вкъщи.

— Къде е брат ти? — попитах Ива.

— Излезе с някакви момчета от квартала… — отвърна тя без да ме погледне.

Страхът ме скова. Знаех какви са тези момчета — цигари, алкохол, дребни кражби. Опитах да му звънна, но телефонът му беше изключен.

През нощта не мигнах. Всяка кола, която минаваше по улицата, ме караше да подскачам. Към три часа сутринта ключът изтрака в ключалката. Даниел влезе тихо, но аз го чаках на дивана.

— Къде беше? — гласът ми беше по-спокоен, отколкото очаквах.

— Навън. Не ме чакай повече — каза той и се качи в стаята си.

На следващия ден получих обаждане от училището — Даниел бил хванат да пуши в двора. Директорката настоя да дойда веднага.

В кабинета ѝ седяхме тримата — аз, Даниел и тя.

— Госпожо Петрова — започна директорката строго — синът ви има нужда от повече контрол у дома.

Погледнах към Даниел. Очите му бяха празни.

— Аз правя всичко по силите си… — прошепнах.

— Понякога това не е достатъчно — отвърна тя сухо.

На връщане към вкъщи вървяхме мълчаливо. Опитах се да го хвана за ръката, но той се дръпна.

— Защо ме мразиш толкова? — попитах тихо.

— Не те мразя… Просто искам да ме оставиш на мира! — изкрещя той и ускори крачка.

Вечерта Ива дойде при мен със сълзи в очите:

— Мамо… защо татко не ни обича вече? Защо всички приятелки имат семейства, а ние сме само тримата?

Прегърнах я силно:

— Аз винаги ще съм до теб, Иве. Винаги.

Но вътре в себе си се питах дали това е достатъчно.

Дните минаваха в рутина — работа, грижи за дома, опити да задържа децата близо до себе си. Но те сякаш се изплъзваха все повече. Една вечер намерих бележка на масата:

„Мамо, заминавам при татко за известно време. Не ме търси. Даниел.“

Светът ми рухна. Обадих се на Стефан:

— Как можа да го вземеш без да ми кажеш?!

— Той сам дойде при мен. Явно нещо не правиш както трябва… — гласът му беше студен.

Седмици наред плаках всяка вечер. Ива стана затворена и тиха. Опитвах се да я развеселя, но тя само кимаше и се затваряше в стаята си.

Една сутрин получих писмо от Даниел:

„Мамо, прости ми. Просто не можех повече тук. Обичам те, но имам нужда от време.“

Седнах на леглото му и плаках дълго. Спомних си всички онези нощи, когато го приспивах с приказки за смели герои и обещания за по-добро бъдеще.

Сега бях сама с Ива в малкия ни апартамент в Люлин. Парите все не стигаха, здравето ми се влошаваше от стреса и безсънните нощи. Но най-много ме болеше тишината у дома — тишината на липсващите детски гласове и смях.

Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града. Питам се: заслужаваше ли си всичко това? Дадох живота си за децата си — а накрая останах сама.

Може би някой ден ще разберат колко много ги обичах и колко много жертви направих за тяхното щастие. Може би някой ден ще се върнат при мен…

Но сега… сега съм просто една майка в празен дом.

Кажете ми — има ли смисъл от жертвите ни като родители, ако накрая оставаме сами? Или просто такава е съдбата на майчината обич?