Цената на доверието: Когато семейството се разпада пред очите ти

– Не мога да повярвам, че ми го причиняваш, Иване! – гласът на дъщеря ми Елица трепереше, докато стоеше срещу бившия си съпруг в хола ни. Аз седях на дивана, стиснала ръцете си до побеляване, а в стомаха ми се въртеше тежък възел. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът барабанеше по прозорците, а в къщата ни цареше студ, който нямаше нищо общо с времето навън.

– Не искам нищо повече от това, което ми се полага – отвърна Иван, като избягваше погледа ѝ. – Аз вложих всичките си спестявания в този ремонт. Без мен тази къща щеше да се разпадне.

– Ти го направи за нас! За семейството! – извика Елица, а сълзите ѝ вече се стичаха по бузите. – Как можа да поискаш половината дом? Това е всичко, което имам!

Сърцето ми се късаше. Преди години, когато Елица и Иван се ожениха, бяхме едно сплотено семейство. Помня как Иван носеше торти на именните дни, как помагаше на мъжа ми да коси двора и как всички вярвахме, че той е най-добрият избор за дъщеря ни. Дори когато остана без работа за няколко месеца, никой не каза лоша дума – подкрепяхме го, защото така правят семействата.

Когато решиха да ремонтират старата ни къща в Княжево, всички се включихме. Иван наистина вложи много труд и пари – купи нови прозорци, смени покрива, направи банята като по списание. Но никой не мислеше тогава за документи или нотариални актове. Всичко беше на доверие. „Семейството е над всичко“, казваше майка ми навремето.

Но с времето нещата се промениха. Иван започна да се прибира все по-късно, да говори рязко с Елица, а тя все по-често плачеше нощем в стаята си. Опитвах се да не се меся, но една вечер я чух да шепне по телефона: „Не знам дали ще издържа още дълго…“ Тогава разбрах, че нещо сериозно се случва.

Разводът беше като гръм от ясно небе. Иван си събра багажа за един ден и изчезна. Мислехме, че всичко ще приключи тихо – без скандали, без претенции. Но само месец по-късно получихме призовка: Иван искаше половината от къщата. Аргументът му беше ясен – той бил платил ремонта и имал право на дял.

– Мамо, какво ще правим? – попита ме Елица една вечер, докато седяхме на кухненската маса. Очите ѝ бяха подпухнали от плач.

– Ще се борим, дете мое – казах ѝ аз и я прегърнах силно. – Това е нашият дом. Тук си израснала. Тук са спомените ни.

Започнаха безкрайни срещи с адвокати. Оказа се, че нямаме никакви документи за вложенията на Иван – всичко било „на честна дума“. Адвокатката ни – госпожа Георгиева – беше строга жена с остър поглед:

– Вижте, госпожо Петрова, законът е закон. Ако не можете да докажете, че парите са били подарък или дарение за семейството, съдът може да уважи претенциите му.

Седях в кабинета ѝ и усещах как светът ми се срива. Как можахме да сме толкова наивни? Защо вярвахме сляпо?

Дните минаваха в напрежение и страх. Елица отслабна, започна да изпада в паника при всеки звън на телефона. Съседите започнаха да шушукат: „Виж я тая Петрова – зетят ѝ ще я изгони от къщата!“ Дори сестра ми Мария ме обвини:

– Ти си виновна! Трябваше да ги накараш да подпишат договор! Сега ще останете на улицата!

– Не съм вярвала, че ще стигнем дотук… – прошепнах аз една вечер пред иконата на Света Богородица.

Съдебното дело беше като кошмар. Иван стоеше от другата страна на залата – хладен и непроницаем. Адвокатът му говореше за „инвестиции“, „собственост“ и „справедливост“. А аз гледах дъщеря си – смачкана, пречупена – и се питах кога загубихме всичко.

След месеци борба съдът отсъди: Иван получава 1/4 от стойността на къщата като компенсация за вложенията си. По-добре от половината, но пак беше удар под кръста.

Елица не проговори цяла седмица след решението. Само стоеше до прозореца и гледаше към двора, където някога с Иван садиха рози.

– Мамо… – прошепна тя една вечер. – Мислиш ли, че някога ще мога пак да вярвам на някого?

Прегърнах я силно и усетих как сълзите ми капят по косата ѝ.

Сега често се питам: Кога доверието стана толкова скъпо? Може ли човек изобщо да опознае този, когото допуска в дома и сърцето си? Кажете ми вие – как бихте постъпили?