Да останеш вярна на сянката: Историята на една вдовица в България

— Не може така, Мария! — гласът на свекърва ми, леля Пенка, проряза тишината в кухнята като нож. — Не може да мислиш за друг мъж! Не и докато дишам!

Стоях до прозореца, с ръце, стиснали чашата с чай, и гледах как дъждът се стича по стъклото. Дъщеря ми Ема рисуваше с пръст по замъгленото стъкло, а синът ми Мишо строеше кули от кубчета на пода. Беше обикновен следобед в нашия панелен апартамент в Люлин, но думите на свекърва ми отекваха в главата ми като камбани.

— Пенка, аз… — опитах се да кажа нещо, но тя ме прекъсна.

— Не искам да слушам! — очите ѝ се напълниха със сълзи. — Синът ми още не е изстинал в гроба, а ти вече мислиш за нов живот? Какво ще кажат хората? Как ще гледаш децата в очите?

Две години. Толкова време мина от онази вечер, когато телефонът иззвъня и един непознат глас ми каза, че Иван е починал. Чакал автобуса на спирката до пазара, когато някакъв шофьор изгубил контрол и го помел. Останах сама с две малки деца и без никаква представа как ще продължа.

Първата година беше мъгла. Всички идваха — съседи, роднини, приятели. Носеха храна, пари, съвети. После започнаха да изчезват един по един. Останахме само аз и децата. И Пенка — която идваше всеки ден, за да ми напомня каква е моята роля: „Да бъда вярна на паметта на Иван.“

Но аз съм жива. Имам нужди, страхове, мечти. Понякога нощем се будя от самота толкова силна, че ме задушава. Гледам снимката на Иван до леглото и се питам: „Това ли е животът ми сега? Да бъда сянка на себе си?“

Преди месец срещнах Петър — баща на едно от децата в градината на Мишо. Разговаряхме случайно, после започнахме да се засичаме все по-често. Той беше внимателен, слушаше ме, разказваше ми смешни истории за работата си като шофьор на тролей. За първи път от години се почувствах жива.

Когато споделих това с най-добрата си приятелка Деси, тя ме прегърна:

— Мария, имаш право да бъдеш щастлива! Не си престъпник!

Но когато Пенка разбра — не знам как, може би някой от блока ѝ е казал — избухна буря.

— Ще опозориш името ни! — крещеше тя през сълзи. — Иван те обичаше! Как можеш така?

— И аз го обичах! — извиках за първи път. — Но той го няма! Аз съм тук! Децата са тук! Трябва да живея!

Тя ме изгледа така, сякаш съм я ударила.

— Ако направиш тази грешка, ще взема децата! Ще кажа на социалните, че не си добра майка!

Светът ми се срина. Прекарах нощта седнала на пода до леглото на Ема и Мишо, слушайки равномерното им дишане. Сутринта очите ми бяха подпухнали от плач.

На следващия ден заведох децата в парка. Петър беше там. Видя ме и се приближи.

— Добре ли си? — попита тихо.

— Не знам — отвърнах. — Всички искат нещо от мен. Да бъда вярна на Иван, да не давам лош пример… А аз просто искам да бъда майка и жена.

Той сложи ръка на рамото ми.

— Знаеш ли какво казваше баба ми? „Хората винаги ще говорят. Но ти ще живееш със себе си.“

Вечерта седнах пред огледалото и се загледах в отражението си. Видях жена на 32 години със сенки под очите и побелели кичури в косата. Но видях и нещо друго — искра от живот, която не беше угаснала.

На следващия ден поканих Пенка на разговор.

— Мамо Пенка — започнах тихо, — знам колко ти е тежко. Знам колко ти липсва Иван. Но аз съм още тук. Децата имат нужда от мен жива, не като призрак.

Тя ме гледаше дълго безмълвно.

— Ако ме обичаш като дъщеря, ще ме подкрепиш. Ако не можеш — ще трябва да намеря сили сама.

Тя избухна в плач и излезе без дума.

Сега стоя до прозореца и гледам как дъждът спира. Ема ме дърпа за ръката:

— Мамо, ще играем ли?

Усмихвам се през сълзи и кимам.

Понякога се чудя: Кога една жена има право да продължи напред? Колко време е достатъчно да скърбиш? И кой има право да решава вместо теб?

Какво бихте направили вие? Ще останете ли верни на сянката или ще изберете живота?