Да пусна сина си: Една майка между любовта и себе си

— Не мога повече, Мартине! — гласът ми трепереше, а в гърдите ми се надигаше отчаяние, което не можех да спра. Стоях в средата на хола, обгърната от тъмнината на нощта, докато дъждът барабанеше по прозорците. Синът ми ме гледаше смаяно, а снаха ми — с онзи вечен укор в очите, който усещах дори когато не казваше нищо.

— Мамо, какво става? — попита той тихо, сякаш се страхуваше да не събуди още по-голяма буря.

— Става това, че не издържам повече! — избухнах. — Вече не съм себе си. В собствения си дом се чувствам като гостенка. Всеки ден се карате, всеки ден напрежение… Не мога да живея така!

Мартин замълча, а Деси — снаха ми — само сви рамене и излезе от стаята. Чух как вратата на спалнята се затвори с трясък. Останахме сами. Синът ми седна до мен и хвана ръката ми.

— Мамо, моля те… Знаеш, че времената са трудни. И двамата с Деси работим на смени, детето е малко… Нямаме къде да отидем.

— Знам — прошепнах. — Но аз също съм човек. И аз имам нужда от спокойствие. Откакто се нанесохте, не съм спала една нощ спокойно. Всеки ден се страхувам от следващия скандал, от следващата обида. Не мога повече.

Той ме гледаше дълго, после стана и излезе без дума. Останах сама в тъмната стая, с единствената компания на собствените си мисли и вина.

Тази нощ не мигнах. Въртях се в леглото, слушах как дъждът не спира, а в главата ми ехтяха думите на Мартин: „Нямаме къде да отидем.“

На сутринта закуската беше мълчалива. Малкият Алекс — моят внук — дъвчеше филия с лютеница и ме гледаше с големите си кафяви очи. Деси не каза нищо, само хвърляше погледи към Мартин. Той изглеждаше по-уморен от всякога.

След няколко дни започнаха да търсят квартира. Виждах как напрежението между тях расте. Деси беше все по-студена към мен, а Мартин — все по-отчаян. Един ден го чух да говори по телефона:

— Не знам как ще се справим… Да, майка ми настоява… Да, ще търсим нещо евтино… Не, няма кой да ни помогне.

Сърцето ми се късаше. Всяка вечер се питах дали съм чудовище. Майка ли съм или егоист? Как можах да избера себе си пред сина си?

Веднъж вечерта Алекс дойде при мен с книжка в ръка.

— Бабо, ще ми прочетеш ли приказка?

Прегърнах го силно и едва не заплаках.

— Разбира се, слънчо мой.

Докато четях за Златка Златното момиче, усещах как малките му ръчички ме стискат здраво. А аз се чудех дали скоро ще мога пак да го държа така близо до себе си.

След две седмици намериха малък апартамент в Люлин. Беше стар панелен блок, но поне имаше две стаи и кухня. Помогнах им да опаковат багажа си — дрехи, играчки, тенджери… Всичко изглеждаше толкова окончателно.

В деня на преместването Мартин стоеше на прага и ме гледаше с очи пълни със сълзи.

— Мамо… Благодаря ти за всичко досега. Знам, че ти беше трудно.

Прегърнах го силно.

— Обичам те, Мартине. Просто… трябваше да избера себе си този път.

Деси не каза нищо. Само кимна леко и излезе с Алекс за ръка.

Когато вратата се затвори зад тях, тишината ме удари като шамар. Седнах на дивана и заплаках така, както не бях плакала от години.

Дните след това бяха празни. Сутрин ставах рано, правех кафе за двама по навик и после осъзнавах, че съм сама. Вечер гледах телевизия без звук и слушах ехото на спомените — смяхът на Алекс, караниците между Мартин и Деси, моите собствени въздишки.

Понякога Мартин ми звънеше:

— Мамо, добре сме. Алекс ходи на детска градина наблизо. Деси започна нова работа.

— Радвам се — казвах аз и се опитвах да звуча уверено.

Но всяка вечер преди да заспя се питах: „Дали постъпих правилно?“

Съседките започнаха да ме гледат странно. Една сутрин Мария от третия етаж ме спря пред входа:

— Как можа да ги изгониш? Та ти си им майка!

Погледнах я право в очите:

— А кой ще помисли за мен? Колко още трябва да търпя?

Тя замълча и само сви рамене.

С времето започнах да усещам облекчение. Вече нямаше крясъци нощем, нямаше напрежение във въздуха. Започнах да излизам повече — срещах се с приятелки от младежките години, записах се на курс по рисуване в читалището.

Но празнотата остана. Алекс идваше през уикендите и тогава домът ми отново оживяваше за няколко часа. После пак настъпваше тишина.

Понякога седя сама вечер и си мисля: „Може би трябваше още малко да потърпя? Може би щяхме да намерим начин?“ Но после си спомням колко зле се чувствах тогава — как всяка клетка в тялото ми крещеше за помощ.

Сега знам: понякога любовта към другите означава първо да обичаш себе си. Но цената е висока…

Кажете ми — ако бяхте на мое място, щяхте ли да изберете себе си? Или майчината любов трябва винаги да е безкрайна?