„Да забравим за тези пари. Да приемем, че дългът на татко е изплатен — все пак ни помага с децата от години.“

— Емилия, хайде, нека забравим за тези пари. Да приемем, че дългът на татко е изплатен — все пак ни помага с децата от години.

Гласът на Петър отекна в кухнята ни, докато аз стоях с гръб към него, стискайки чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. Навън валеше ситен дъжд, а капките се стичаха по прозореца като сълзи, които не можех да спра. В този момент сякаш целият ми свят се сви до една дума — „дълг“.

Преди осем години, когато с Петър се оженихме, бяхме млади и пълни с надежди. Спестявахме всяка стотинка — отказвахме си почивки, нови дрехи, дори излизания с приятели. Мечтаехме за собствен дом и по-добро бъдеще за децата си. Тогава татко дойде при нас — очите му бяха пълни с тревога, но и с онази искра на предприемач, която винаги съм обичала у него.

— Деца, имам идея за малък бизнес — магазинче за плодове и зеленчуци до пазара. Само малко ми трябва, за да започна. Ще ви върна всичко до година, обещавам!

Петър ме погледна — знаех какво мисли. Това бяха нашите спестявания. Но татко беше човекът, който ме е носил на ръце, когато бях болна, който ми купуваше сладолед тайно от мама. Как да му откажа?

Дадохме му парите. 18 000 лева — всичко, което имахме. Първите месеци татко беше ентусиазиран — носеше ни ябълки и домати, разказваше как бизнесът върви. После нещата се промениха. Магазинът не потръгна. Дъждът намокри стоката, конкуренцията беше жестока. Татко започна да избягва темата за парите.

Годините минаваха. Родиха се Мария и Борислав. Татко беше до нас — гледаше ги, когато бяхме на работа, водеше ги на люлките в парка, четеше им приказки вечер. Но всеки път, когато видех портфейла му или чуех звън на монети, в мен се надигаше гняв и болка.

— Емилия, пак ли ще започваш? — Петър въздъхна тежко тази вечер.
— Не мога да го преглътна! Това са нашите пари! Можехме да си купим апартамент! А сега живеем под наем и броим стотинките!
— А кой ще гледа децата? Кой ще ни помага? Ако не беше той, щяхме да плащаме на детегледачка или да се отказваме от работа!

Замълчах. Знаех, че е прав. Но не можех да простя — не само заради парите, а защото татко никога не седна да ми каже истината в очите. Винаги се усмихваше и казваше: „Ще оправим нещата.“

Една вечер седнах срещу него в хола. Децата спяха, Петър беше на работа.
— Тате… — гласът ми трепереше. — Защо никога не говорим за онези пари?
Той ме погледна уморено.
— Мислиш ли, че не ме боли? Че не се срамувам? Ако можех…
— Но ти не можеш! И аз трябва да живея с това! — избухнах.
Той наведе глава.
— Знам… Знам…

След тази вечер нещо се промени между нас. Татко стана още по-тих. Започна да избягва да идва у нас. Децата питаха къде е дядо им.

Минаха месеци. Един ден Мария донесе рисунка — нарисувала беше мен и татко, хванати за ръце пред магазина му.
— Мамо, защо дядо вече не идва?
Сълзите напълниха очите ми.

Петър ме прегърна.
— Емилия… Понякога трябва да избереш кое е по-важно — парите или хората.

Седнах сама в тъмната кухня и мислех за всичко — за мечтите ни, за провалените надежди, за любовта между баща и дъщеря.

На следващия ден отидох при татко.
— Тате… Прости ми. Нека забравим за тези пари. Искам само да си до нас.
Той ме прегърна силно и заплака като дете.

Сега живеем скромно, но сме заедно. Дългът остана в миналото — но белезите са тук. Понякога нощем се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли пак да избера семейството пред парите? А вие какво бихте направили?