Дадох на дъщеря си дом, а сега зет ми иска да го продаде

– Мамо, трябва да поговорим – гласът на дъщеря ми Елица трепереше по телефона. Беше късен следобед, а аз тъкмо бях сложила чайника на котлона. Сърцето ми се сви – познавах този тон. Не беше от радостните.

– Какво има, Ели? – попитах, опитвайки се да не прозвучи тревогата ми прекалено явно.

– Даниел… той мисли, че е време да продадем апартамента. Иска да купим нещо по-голямо, по-ново… – думите ѝ увиснаха във въздуха като тежък облак.

Почувствах как кръвта ми се смразява. Апартаментът, който купих за нея, беше повече от четири стени и покрив – беше моят живот, моят труд, моите безсънни нощи и пропуснати почивки. Беше обещанието ми към нея, дадено още когато беше на пет и ме гледаше с големите си кафяви очи: „Мамо, ще имаме ли някога наш дом?“

Тогава започнах да работя допълнително – чистех офиси вечер, шиех дрехи за съседките през уикендите. Спестявах всяка стотинка. Когато Елица завърши университета, вече имах достатъчно за малък двустаен апартамент в Люлин. Купих го, ремонтирах го сама – боядисвах стените с ръцете си, лепях плочки в банята, избирах всяка мебел с мисъл за нея. Помня как плаках от радост, когато ѝ връчих ключовете.

Сега зет ми Даниел, който дойде в живота ѝ преди три години, решаваше съдбата на този дом. Не можех да повярвам.

– Мамо, моля те, не се ядосвай… – прошепна Елица.

– Не се ядосвам – излъгах. – Просто… това беше моят подарък за теб. Не мога да разбера защо трябва да го продавате.

– Даниел казва, че жилището е старо. Иска ново строителство, асансьор…

– А ти какво искаш? – прекъснах я рязко.

Настъпи тишина. Чувах само дишането ѝ.

– Не знам – призна тя. – Не искам да те нараня. Но искам и семейството ми да е щастливо.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си спомнях всичко – как носех кофи с боя по стълбите, как избирах пердетата с Елица, как празнувахме първата ѝ Коледа там. Чудех се: дали съм сгрешила някъде? Дали съм я задушила с любовта си?

На следващия ден отидох при тях. Даниел ме посрещна с обичайната си любезност.

– Здравейте, госпожо Маринова! Искате ли кафе?

– Благодаря, Даниеле – отвърнах студено.

Елица седеше на дивана и нервно въртеше пръстените си.

– Мамо… – започна тя.

– Искам да чуя защо искате да продадете апартамента – казах твърдо.

Даниел пое думата:

– Госпожо Маринова, разбирам колко много значи този дом за вас. Но ние вече сме семейство. Мислим за бъдещето – може би деца… Тук е тясно, няма асансьор, а и кварталът не е най-добрият вече.

– А ти мислиш ли за това какво значи този апартамент за мен? За майка ти? – обърнах се към Елица.

Тя наведе глава:

– Мамо, знам… Но и аз имам право да градя живота си.

Почувствах се като излишна вещ в собствения си живот. Всичко, което бях правила досега, сякаш нямаше значение. Върнах се у дома със свито сърце.

Дните минаваха в напрежение. Сестра ми Мария ме убеждаваше:

– Пусни ги да решават сами! Ти си направила достатъчно!

Но как да пусна? Как да приема, че трудът ми ще бъде разменен за нещо „по-ново“, „по-голямо“? Какво ще стане с всички спомени?

Една вечер Елица дойде при мен сама. Очите ѝ бяха зачервени.

– Мамо… караме се постоянно с Даниел заради това жилище. Той не разбира защо е толкова важно за мен. Аз… аз не знам какво да правя.

Прегърнах я силно. Почувствах я отново като онова малко момиченце, което търси закрила.

– Ели, домът е там, където са хората, които обичаш. Но понякога трябва да помислиш и за себе си. Ако този апартамент ти тежи – продай го. Но ако го пазиш само заради мен… не го прави.

Тя ме погледна през сълзи:

– А ти ще ми простиш ли?

– Винаги – прошепнах.

Сега чакам решението им. Не знам дали ще продадат апартамента или ще останат тук. Знам само едно: любовта на майката няма цена и няма квадратура.

Питам се: Кога трябва да пуснем децата си да летят сами? И дали някога ще спрат да ни болят крилата им?