Дадох на сина си дом, а сега снаха ми иска да го продаде – как се разпада едно семейство

– Не мога да повярвам, че наистина го казваш, Мария! – гласът на снаха ми, Десислава, отекна в коридора, докато държеше в ръка последния каталог с апартаменти в София. – Тази къща е стара, тясна и далеч от всичко. Искаме нещо по-модерно!

Стоях пред нея, с ръце, които леко трепереха. Погледнах към сина си, Александър, който се опитваше да избегне погледа ми. В този миг сякаш целият ми живот се сви в едно малко петно между кухненската маса и стария диван, който сама бях претапицирала преди две години.

– Деси, тази къща е домът на Алекс – прошепнах. – Тук израсна, тук направих всичко възможно да му е добре. Всичко е заради него.

Тя само въздъхна и се обърна към него:
– Кажи ѝ, Алекс. Кажи ѝ, че искаме да продадем и да започнем на чисто. Не можем цял живот да живеем в миналото ти!

Александър се почеса по тила и най-накрая ме погледна:
– Мамо… Знам колко си дала за тази къща. Но Деси е права – тук няма работа, няма училища за децата ни. Искаме да сме по-близо до града.

В този момент сякаш някой издърпа килима изпод краката ми. Спомних си как преди двадесет години работех на две места – през деня в детската градина, а вечер чистех офиси. Как всяка стотинка я отделях в бурканчето под леглото. Как сама боядисвах стените, купувах мебели от разпродажби и ги реставрирах с часове. Всичко това – за да има синът ми дом.

– А аз? – попитах тихо. – Къде оставате мен? Къде остава всичко, което съм направила?

Деси се засмя сухо:
– Мария, не става дума за теб. Просто трябва да мислим за нашето бъдеще.

В този момент вратата се отвори и внучката ми Елица влезе с раницата на гърба:
– Бабо, ще ми помогнеш ли с домашното?

Погледнах я и сърцето ми се сви още повече. За нея тази къща беше топлина, спомени, приказки пред камината и мирис на прясно изпечен хляб. За Деси беше просто имот.

Вечерта не можах да заспя. Лежах в тъмното и слушах как дъждът барабани по прозореца. Спомнях си първите години тук – как Алекс тичаше бос по двора, как садихме домати заедно, как плаках от умора, но никога не се отказах. Сега всичко това щеше да бъде продадено като ненужна вещ.

На следващия ден Алекс дойде сам при мен в кухнята.
– Мамо… знам, че ти е трудно. Но трябва да разбереш – животът ни е друг сега. Деси не се чувства добре тук. Аз също искам повече възможности за децата.

– А ти помниш ли какво значи дом? – попитах го през сълзи. – Помниш ли какво значи някой да жертва всичко за теб?

Той замълча дълго.
– Помня… Но не мога да живея само със спомени.

Тогава разбрах – загубих битката още преди да започне. В очите на младите домът вече не беше място на спомени и любов, а квадратни метри и инвестиция.

След седмица дойде брокерът. Разглеждаше всяка стая с хладен поглед.
– Тук може да се направи хубав ремонт – каза той на Деси. – Ако сложите гипсокартон и смените дограмата…

Не издържах.
– Това не е просто къща! Това е моят живот! – извиках аз.

Всички ме гледаха като луда.

Вечерта седнах сама в градината сред розите, които садих с Алекс като малък. Чух как Деси говори по телефона:
– Да, ще я продадем бързо. Свекървата ще трябва да се примири.

Сълзите ми капеха по ръцете. Не знаех къде ще отида, ако продадат къщата. Не знаех дали някога пак ще имам дом.

На следващия ден Елица дойде при мен:
– Бабо, защо плачеш?
– Защото понякога хората забравят кое е важното, мило мое.

Седнахме заедно на люлката и тя ме прегърна силно.

Дали някога ще разберат колко струва една майчина жертва? Или всичко си отива с времето и новите желания? Кажете ми – има ли смисъл да се борим за миналото или трябва да го пуснем?