Дълг или свобода? Историята на Стефан за семейните жертви

– Стефане, пак ли ще закъснееш за работа? – гласът на майка ми пронизваше утрото като аларма, която не можеш да спреш. Стоях пред огледалото в малката баня на панелката ни в Люлин, с четка за зъби в ръка и с усещането, че животът ми се върти в кръг.

– Ще тръгна след малко, мамо – отвърнах, но вече знаех, че ще закъснея. Не защото не исках да съм точен, а защото отново трябваше да оставя пари на масата за сметките. Баща ми беше без работа от месеци, сестра ми – студентка в Пловдив, а аз… Аз бях този, който трябваше да държи всичко заедно.

Влязох в кухнята и видях баща ми да седи с наведена глава над чашата си с чай. Изглеждаше уморен, пречупен от живота. Майка ми нервно прехвърляше сметки и бележки.

– Стефане, ако можеш да оставиш още малко този месец… Тока пак е висок – прошепна тя, сякаш се срамуваше от думите си.

Погледнах ги и усетих как гневът и безсилието се борят в мен. Исках да им помогна, но вече не знаех откъде да взема сили. Работех по две смени в супермаркета, а вечер учех за изпитите си в университета. Мечтаех за нещо повече – за собствен живот, за свобода, за любов. Но всеки ден се събуждах с мисълта, че не мога да ги оставя.

– Ще оставя – казах тихо и извадих последните петдесет лева от портфейла си. Виждах благодарността в очите им, но и болката. Знаеха, че ме товарят прекалено много.

На работа бях разсеян. Колежката ми Мария ме потупа по рамото:

– Пак ли не си спал? Какво става с теб?

– Нищо особено… Просто малко умора – излъгах.

Вечерта вървях по тъмните улици на квартала и се чудех дали някога ще мога да избягам от този омагьосан кръг. Телефонът ми звънна – беше сестра ми, Деси.

– Бате, можеш ли да ми пратиш малко пари? Имам изпит и трябва да купя учебници…

Затворих очи. Не й казах „не“, не можех. Обещах й, че ще намеря начин.

Седмици наред живеех на ръба. Започнах да пропускам лекции, защото трябваше да работя повече. Приятелите ми се отдръпнаха – никога нямах време за тях. Единственият човек, който остана до мен, беше Мария.

Една вечер тя ме покани у тях на вечеря. Апартаментът й беше малък, но уютен. Готвеше мусака и се смееше на опитите ми да й помагам.

– Стефане, защо винаги мислиш първо за другите? – попита тя внезапно сериозно.

– Защото ако не го направя аз, кой ще го направи? – отвърнах автоматично.

– А ти? Кой ще помисли за теб?

Не знаех какво да кажа. Никой никога не ме беше питал това.

С времето започнах да усещам как тялото ми отказва. Една сутрин просто не можах да стана от леглото. Главата ме болеше ужасно, а сърцето ми туптеше лудо. Майка ми ме заведе на лекар.

– Претоварване – каза докторът. – Ако не намалиш темпото, ще си докараш нещо сериозно.

Вкъщи избухнах:

– Не мога повече! Не мога да бъда всичко за всички! Искам и аз да живея!

Майка ми заплака. Баща ми мълчеше дълго, после каза:

– Стефане, съжалявам… Не искахме да те натоварим така. Просто не знаем какво друго да правим.

Тогава разбрах – те също са жертви на обстоятелствата. Но ако продължа така, ще изгубя себе си напълно.

Започнах малко по малко да казвам „не“. Научих се да отказвам на сестра ми, когато не можех да й помогна веднага. Казах на майка ми, че трябва всички да търсим решения – не само аз.

Беше трудно. Чувствах се виновен всеки път, когато поставях себе си на първо място. Но постепенно започнах да усещам лекота. Върнах се към ученето, намерих време за приятели и… позволих си да обичам Мария.

Семейството ми започна да се справя по-добре – баща ми намери временна работа, майка ми започна да шие дрехи у дома. Деси също започна работа през лятото.

Сега понякога се питам: дали съм лош син, защото избрах себе си? Или просто човек, който най-накрая е разбрал къде е границата между любовта и саможертвата?

А вие как бихте постъпили? Колко дълго бихте жертвали себе си заради семейството?