Дъщерите на съдбата: Историята на едно българско осиновяване

— Мамо, кога ще дойдеш пак? — тихо попита малката Ива, докато стискаше ръката ми през решетките на детския дом в Пловдив. Очите ѝ бяха огромни, пълни с надежда и страх. Сърцето ми се разкъса на две. Не можех да ѝ кажа истината — че не знам кога ще ни позволят да я взема у дома. Че бюрокрацията и бездушието на системата са по-силни от майчината ми любов.

Казвам се Мария Георгиева и тази история не е приказка. Тя е реалността на хиляди български семейства, които мечтаят за дете, но се сблъскват с невидими стени. С мъжа ми Петър се опитвахме години наред да имаме свое дете. След безброй прегледи, инжекции и сълзи, лекарят ни каза: „Шансовете са минимални.“ Тогава решихме да осиновим. Мислехме, че ще е трудно, но не и невъзможно.

Първият път, когато прекрачих прага на дома „Слънчице“, миришеше на белина и отчаяние. Децата тичаха към мен, дърпаха ме за ръкава, всяко търсеше внимание. Ива и сестра ѝ Деси стояха в ъгъла, прегърнати една за друга. Бяха на пет и седем години — две сестри, които никой не искаше да раздели, но и никой не искаше да вземе заедно. В този миг разбрах — те са моите деца.

— Госпожо Георгиева, процедурата е дълга — каза ми социалната работничка с каменно лице. — Трябва да минете през комисии, психологически тестове, проверки… Може да отнеме години.

Години? Как да обясня на две малки момичета, че трябва да чакат още? Как да обясня на себе си?

Минаха месеци. Всеки ден звънях в дирекцията „Социално подпомагане“. Всеки път получавах един и същ отговор: „Чакайте.“ Петър започна да се отдръпва. Вечерите ни минаваха в тишина. Той не издържаше напрежението.

— Може би не е писано — прошепна една вечер. — Може би трябва да спрем.

— Не мога! — изкрещях през сълзи. — Не мога да ги оставя там!

Спрях да спя. Спрях да се храня. Живеех само за онези кратки срещи в дома, когато Ива ме прегръщаше и шепнеше: „Обичам те, мамо.“

Една сутрин получих писмо: „Комисията ще разгледа случая ви след три месеца.“ Три месеца! За мен това бяха три века.

Междувременно разбрах, че друга двойка проявява интерес към Деси. Започнах да се страхувам, че ще ги разделят. Обадих се на социалната работничка.

— Не може ли да ускорим процедурата? Моля ви! — гласът ми трепереше.

— Всички чакат, госпожо Георгиева. Не сте единствената.

В този момент почувствах омраза към системата. Към всички онези чиновници, които никога не са виждали сълзите на дете в дом.

Дойде денят на комисията. Петър беше до мен, но усещах дистанцията му. Влязохме в стаята — петима непознати с папки в ръце.

— Защо искате точно тези деца? — попита една жена с очила.

— Защото ги обичам — отвърнах тихо.

— Знаете ли какви трудности ви очакват? Те са травмирани, имат нужда от специална грижа…

— Знам. Но съм готова.

Излязохме от залата. Петър ме хвана за ръката.

— Ако не стане… не знам дали ще имам сили да опитаме пак.

Седмици наред живяхме в неизвестност. Една вечер телефонът звънна.

— Госпожо Георгиева? Комисията одобри осиновяването.

Паднах на колене и заплаках. Петър ме прегърна силно за първи път от месеци.

Първата ни вечер у дома с Ива и Деси беше странна. Те стояха притихнали в ъгъла на стаята, сякаш всеки момент някой ще ги върне обратно. Опитах се да ги прегърна, но се дръпнаха.

— Мамо… тук ли ще останем? — прошепна Деси.

— Завинаги — казах през сълзи.

Минаха месеци преди да започнат да ми вярват истински. Всяка нощ Ива идваше при мен:

— Мамо, няма ли да си тръгнеш?

— Никога — повтарях като заклинание.

Петър също се промени. В началото беше дистанциран, но постепенно започна да играе с момичетата, да ги води в парка, да им чете приказки. Семейството ни започна да се изгражда наново — върху болката, но и върху любовта.

Но раните остават. И до днес Деси понякога се буди с писък насън. Ива се страхува от тъмното. Понякога се питам дали ще успея да залича всичко лошо от миналото им.

Системата ни направи по-силни, но и по-уморени. Колко още семейства чакат като нас? Колко деца растат без прегръдка?

Понякога се питам: Ако любовта е толкова силна, защо трябва да чака толкова дълго? Ще се промени ли някога нещо в България или ще продължаваме да губим време — най-ценния подарък за едно дете?