Дъщеря ми иска да ме изпрати в гарсониера, а моят апартамент да отдаде под наем: Наистина ли съм излишна в собствения си дом?

— Мамо, трябва да поговорим сериозно — гласът на Мария беше твърд, почти студен. Седеше срещу мен на кухненската маса, пръстите ѝ нервно играеха с дръжката на чашата. В този момент времето сякаш спря. Беше неделя следобед, слънцето се опитваше да пробие през пердетата, а аз усещах как нещо тежко се задава.

— Какво има, Мария? — попитах тихо, макар че вече подозирах отговора. Откакто почина Иван преди две години, тя все по-често идваше с „предложения“ за бъдещето ми.

— Мамо, ти си сама в този голям апартамент. Тристаен, в Младост! Знаеш ли колко пари може да се вземат от наем? Аз и Петър едва свързваме двата края с децата… Мислех си… ако ти се преместиш в една гарсониера, ще можем да даваме апартамента под наем. Ще ти помагаме с парите, разбира се.

Чух думите ѝ като през стъкло. Гарсониера. Аз? След 40 години живот тук — всяка пукнатина по стените, всяка драскотина по паркета ми разказваше история. Тук отгледах Мария, тук празнувахме Коледа, тук Иван ми каза за първи път „Обичам те“.

— Мария, това е моят дом — прошепнах. — Не мога просто така да си тръгна.

Тя въздъхна тежко, сякаш аз съм детето, което не разбира. — Мамо, не става дума само за теб. Ние сме семейство. Трябва да си помагаме. Ти ще си добре в по-малко жилище — по-лесно ще го поддържаш, няма да се чувстваш толкова сама…

— Не съм сама! — прекъснах я рязко. — Имам спомените си. Имам приятелките от блока. Имам градинката долу, където всяка сутрин пия кафе с леля Станка.

Мария замълча. В очите ѝ проблесна нещо като вина или може би досада. — Мамо, не бъди егоистична. Ние имаме нужда от помощта ти.

Егоистична? Аз? Прекарах живота си в грижи за тях. Работех две работи, за да може Мария да учи пиано и английски. Иван беше болен последните години — аз го гледах до последния му дъх. А сега съм егоистка?

Нощта беше безсънна. Лежах в леглото и гледах тавана. Спомените ме заливаха като вълни: първият учебен ден на Мария; как боядисвахме стените с Иван; как се карахме за глупости и после се смеехме до сълзи. Всичко това щеше ли да изчезне, ако напусна този дом?

На сутринта звъннах на най-добрата си приятелка — леля Станка.

— Станке, Мария иска да ме прати в гарсониера — казах със задавен глас.

— Ама как така? — възмути се тя. — Ти си майка ѝ! Как може такава неблагодарност?

— Казва, че имат нужда от парите… Че ще ми е по-лесно…

— По-лесно ли? По-лесно е да те изхвърлят от собствения ти живот ли? Не позволявай! Ако тръгнеш веднъж, после никога няма да се върнеш.

Думите ѝ ме боднаха право в сърцето. Но какво да правя? Да се скарам с дъщеря си? Да ѝ откажа помощта?

Следващите дни Мария не ми звъня. Аз също не ѝ писах. Въздухът вкъщи беше натежал от неизказани думи.

Един следобед Петър — зет ми — дойде неочаквано.

— Здравейте, мамо Елена — каза той притеснено. — Може ли да поговорим?

Кимнах мълчаливо.

— Знам, че Мария е малко рязка понякога… Просто сме притиснати до стената. Кредитът за апартамента ни в Дружба ни души. Децата растат… Не искаме да ви обидим.

Погледнах го дълго. Виждах умората в очите му, виждах страха от провал.

— Петре, разбирам ви. Но и аз имам нужда от дом. Не само от покрив над главата си, а от място, където съм живяла, където всичко ми е познато… Не мога просто така да изчезна от живота си.

Той кимна тъжно.

— Ще поговоря с Мария — каза тихо и си тръгна.

Седмица по-късно Мария дойде сама. Очите ѝ бяха зачервени.

— Мамо… Извинявай. Бях груба. Просто се чувствам безсилна понякога… Всички разчитат на мен, а аз не знам откъде да намеря сили и пари за всичко…

Прегърнах я силно. За първи път от години плакахме заедно.

— Знам, че ти е трудно — казах ѝ. — Но и аз имам нужда от уважение и място под слънцето.

Тя кимна през сълзи.

— Ще измислим нещо друго… Само не ме оставяй сама в това.

В този момент разбрах: понякога границата между помощ и егоизъм е тънка като конец. Всеки има своята истина и своята болка.

Сега седя до прозореца и гледам залеза над панелките на Младост. Домът ми е още тук — а аз все още съм част от него.

Замислям се: Кога помощта към близките преминава в натиск? И дали някога ще спрем да се чувстваме излишни в собствения си живот?