Дъщеря ми ме обвинява, че не ѝ помагам финансово като свекърите ѝ

„Мамо, не може ли поне веднъж да помогнеш, както го правят свекърите ми?“ – думите на Мария пронизаха тишината в малката ми кухня като нож. Стоеше срещу мен, с ръце на кръста, очите ѝ пълни с разочарование. В този момент сякаш всичко, което бях дала през живота си, се изпари.

„Мария, знаеш, че пенсията ми едва стига за сметките…“ – опитах се да обясня, но тя вече беше обърнала гръб. Чувах как си мърмори под носа: „Свекърва ми пак ни даде пари за ремонта, а ти…“

Родих Мария на 42. След години на отчаяние, инжекции, болници и молитви. Когато най-накрая я прегърнах за първи път, обещах си, че ще направя всичко за нея. Мъжът ми почина, когато тя беше на 16. Останахме сами в панелката в Люлин. Работех на две места – денем в пощата, вечер чистех офиси. Всичко беше за Мария – уроци по английски, нови обувки за бала ѝ, дори първата ѝ кола – една стара Лада, купена с последните ми спестявания.

Сега тя е омъжена за Петър. Добро момче, но родителите му са от друг свят – собственици на автосервиз и магазин за авточасти в Дружба. Пътуват по екскурзии, купуват им мебели, плащат им почивките. А аз? Аз броя стотинките за хляб и лекарства.

„Мамо, не разбираш! Всички около мен получават помощ от родителите си! Само аз трябва да се оправям сама!“ – крещеше Мария по телефона миналата седмица. Сърцето ми се сви. Не разбира ли колко боли това сравнение? Не вижда ли колко съм се жертвала?

Преди месец дойде при мен с молба: „Може ли да ни дадеш 2000 лева за нова кухня? Свекърва ми вече даде половината.“

„Мария, нямам такива пари… Ако искаш, ще ти дам златния си синджир или ще заложа телевизора…“

Тя ме изгледа с презрение: „Не ми трябват твоите стари бижута! На всички други родителите им помагат истински!“

Вечерта плаках дълго. Спомних си как преди години тя се прибра разплакана от училище – някой я беше нарекъл „беднячка“. Тогава ѝ обещах, че ще направя всичко да не се чувства различна. Но явно не съм успяла.

Скоро след това Петър и Мария дойдоха на гости. Петър беше мълчалив, а Мария едва ме поздрави. През цялото време говореха за новата кухня – как щяла да бъде модерна, как всички приятели щели да им завиждат.

„Мамо, ако не можеш да помогнеш, поне не ни пречи! Не искам повече да слушам оправдания!“

Тогава избухнах: „Мария! Ти знаеш ли какво е да броиш стотинки за хляб? Да се чудиш дали ще имаш ток до края на месеца? Аз съм ти дала всичко! Всичко! А ти ме сравняваш със свекърва си?“

Тя млъкна. Петър я хвана за ръката и излязоха без да кажат довиждане.

Оттогава не сме се виждали често. Понякога ми звъни само да пита дали съм добре. Но разговорите са кратки и студени.

Съседката ми леля Гинка казва: „Не се коси, всеки млад гледа себе си.“ Но аз не мога да спя нощем. Въртя се в леглото и се питам: къде сбърках? Защо детето ми вижда само това, което не мога да дам?

Преди няколко дни намерих стара снимка – аз и Мария на морето в Несебър. Усмихнати, боси на пясъка. Тогава нямахме нищо освен любовта си.

Днес тя има всичко – дом, семейство, сигурност. Но явно това не стига.

Понякога си мисля: дали ако бях по-богата майка, Мария щеше да ме обича повече? Или просто времената са такива – парите са по-важни от спомените?

Кажете ми вие: къде сбърках? Може ли една майка да бъде обвинявана за бедността си?