Дъщеря ми няма да отиде на море, но майка ми иска пари – история за семейни разочарования и борба за справедливост

– Магдалена, ще дадеш ли пари за морето на Даниел? – гласът на майка ми прониза тишината в кухнята, докато бърках супата за вечеря. Дъщеря ми Елица рисуваше на масата, а аз се опитвах да не показвам колко ме боли този въпрос.

– Мамо, защо само за Даниел? Елица също иска да отиде на море, но ти дори не я споменаваш – отвърнах тихо, но с треперещ глас.

Майка ми въздъхна тежко, сякаш съм я обидила.

– Знаеш, че брат ти има повече нужда. Той е сам с детето, а ти си добре. Елица може да отиде друг път.

В този момент усетих как гневът и разочарованието се смесват в мен. Винаги беше така – брат ми Петър беше златното дете, а аз – тази, която трябва да се справя сама. Когато бяхме малки, той получаваше новите дрехи, а аз – неговите стари. На рождения му ден имаше торта и гости, а на моя – само пожелание. Казвах си, че ще порасна и ще бъда по-силна от това. Но сега, когато имам свое дете, болката се връща с нова сила.

– Мамо, не е честно – казах по-твърдо. – Елица също заслужава внимание. Тя е твоя внучка!

Майка ми се намръщи.

– Не започвай пак с тези глупости. Петър има по-труден живот. Ти си разведена, но поне имаш работа и жилище. Той едва свързва двата края.

Погледнах Елица – тя ни гледаше с големи очи, опитвайки се да разбере защо баба ѝ не я кани на море. Сърцето ми се сви.

– Ако ще давам пари за море, ще бъде за двете деца или за никое – казах твърдо.

Майка ми скръсти ръце.

– Не бъди инат! Даниел има нужда от почивка. Той е момче, трябва да види морето! Елица е малка, момичетата не са толкова капризни.

В този момент чашата преля. Спомних си всички онези години, в които се опитвах да заслужа любовта ѝ – отличните оценки в училище, помощта вкъщи, грижата за Петър, когато беше болен. А тя винаги казваше: „Петър е по-слабичък, трябва да му помагаш.“

– Мамо, стига! – гласът ми излезе по-силен, отколкото очаквах. – Не искам повече да участвам в тази несправедливост. Ако не можеш да обичаш Елица така, както обичаш Даниел, по-добре не искай нищо от мен!

Майка ми се разплака. За миг се почувствах виновна – все пак тя е моята майка. Но после си спомних колко пъти съм плакала аз заради нея.

Вечерта Петър ми звънна.

– Маги, какво си направила? Мама е разстроена! Защо не можеш просто да помогнеш?

– Петре, цял живот помагам. А някой някога помисли ли за мен? За Елица? За това как се чувства тя?

Той замълча.

– Не знам какво да ти кажа… Мама винаги е била такава.

– И затова трябва да търпим ли? – попитах го тихо.

На следващия ден майка ми не ми се обади. Елица ме попита:

– Мамо, защо баба не ме обича като Даниел?

Не знаех какво да ѝ кажа. Прегърнах я силно и ѝ прошепнах:

– Обичам те повече от всичко на света.

Вечерта седнах сама на балкона с чаша чай и си мислех за всички жени като мен – които цял живот се борят за справедливост в собственото си семейство. Защо любовта трябва да бъде разменна монета? Защо родителите ни не виждат болката ни?

Може би някой ден майка ми ще разбере какво е причинила. А дотогава ще пазя достойнството си и ще обичам дъщеря си така, както винаги съм мечтала да бъда обичана.

Кажете ми – има ли смисъл да се борим за справедливост в семейството или трябва просто да приемем това, което ни дават? Как бихте постъпили в моята ситуация?