Дъщеря ми продава своята половина от апартамента: Къде ще живея аз?

— Мамо, вече подписах предварителния договор. Купувачите идват да огледат другата седмица.

Гласът на дъщеря ми Елена беше твърд, почти чужд. Седях на кухненската маса, стиснала чашата с чай, а ръцете ми трепереха. Не можех да повярвам, че това се случва — в собствения ми дом, в който съм отгледала двете си деца, сега се водят преговори за продажба.

— Ели, как така? — прошепнах. — Това е нашият дом… Тук си пораснала, тук са всичките ни спомени.

Тя въздъхна и избягна погледа ми.

— Мамо, имам нужда от парите. Знаеш каква е ситуацията с работата на Петър, ипотеката ни души. Не мога повече да чакам.

Сърцето ми се сви. Знаех, че не й е лесно, но не можех да приема, че ще се разделим така. Преди години, когато мъжът ми почина, реших да разделя апартамента между Елена и брат й Георги — мислех си, че така ще съм справедлива. Никога не съм предполагала, че това ще се обърне срещу мен.

— А аз? — попитах тихо. — Къде ще живея аз?

Елена замълча. В този момент Георги влезе в кухнята. Беше чул част от разговора и лицето му беше напрегнато.

— Ели, не можеш да го направиш! — избухна той. — Мама няма къде да отиде! Как си го представяш?

— Георги, не започвай пак! — отвърна тя остро. — Ти си в чужбина от години, не знаеш какво е тук! Аз се грижа за всичко!

— Това не ти дава право да я оставиш на улицата! — гласът му трепереше от гняв.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да ги виждат слаба. Винаги съм била стожерът на това семейство — работех две работи, за да имат всичко, никога не съм се оплаквала. А сега… сега те спорят за покрива над главата ми.

— Моля ви… — прошепнах. — Не искам да се карате заради мен.

Елена ме погледна уморено.

— Мамо, ще говорим с купувачите. Може би ще се съгласят да останеш като наемател…

Наемател? В собствения си дом? Болката ме прониза като нож. Спомних си как боядисвахме стените заедно с децата, как всяка Коледа украсявахме елхата в хола… Всичко това сега щеше да принадлежи на някой непознат.

Следващите дни минаха като в мъгла. Елена беше напрегната и избягваше разговори с мен. Георги звънеше всеки ден от Германия и настояваше да спре сделката, но тя беше непреклонна.

Една вечер седнах сама на балкона и гледах светлините на София. Чувах смеха на съседските деца, усещах мириса на липите… Този квартал беше моят свят вече 40 години. Как можех да го напусна?

На следващия ден купувачите дойдоха. Млада двойка с малко дете. Оглеждаха стаите с интерес, а аз стоях в ъгъла и се чувствах като призрак в собствения си дом.

— Госпожо Маринова — обърна се жената към мен внимателно, — знаем, че ситуацията е трудна за вас. Ако искате, може да останете още няколко месеца…

Погледнах я с благодарност и унижение едновременно. Да моля за милост в дома си…

След като си тръгнаха, Елена седна до мен.

— Мамо… Не знам какво друго да направя. Наистина нямам избор.

— Винаги има избор — казах тихо. — Но понякога цената е твърде висока.

Тя се разплака. Прегърнах я и за миг забравих болката си — тя беше моето дете, независимо от всичко.

Вечерта Георги пак звънна.

— Мамо, ако трябва, ще взема кредит и ще изкупя частта на Ели! Само не напускай дома!

— Не мога да ви позволя това, Георги — отвърнах уморено. — Не искам да ви натоварвам повече.

— Но ти си ни майка! — извика той през сълзи.

Седмиците минаваха, а аз все по-често се улавях да гледам старите снимки и да се чудя къде сбърках. Дали трябваше да оставя апартамента само на едното дете? Или изобщо да не го деля приживе? В квартала всички говореха за нашата история — някои ме съжаляваха, други шушукаха зад гърба ми.

В деня на прехвърлянето подписах документите със свито сърце. Новите собственици бяха коректни хора, но вече усещах как стените на този дом стават чужди.

Сега седя сама в хола и слушам ехото на миналото. Чудя се: Кога семейството ни се разпадна така? Кога парите станаха по-важни от всичко друго?

А вие… бихте ли разделили дома си между децата приживе? Или бихте чакали до последно? Кажете ми… къде сбърках?