Дъщеря ми винаги казваше, че не иска деца. Сега ме моли за помощ, а аз не знам дали ще се справя.

— Мамо, моля те, не ме оставяй сама! — гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха зачервени от плач. Стоеше на прага ми, държейки в ръце малко вързопче — внучката ми, която никога не съм очаквала да видя.

В този момент времето спря. Сърцето ми се сви от болка и страх. Винаги съм знаела, че Мария е различна. Още от малка беше инатлива, бореше се за своето и никога не се поддаваше на чужди очаквания. Когато беше на двайсет и няколко, категорично заяви:

— Мамо, не всяка жена трябва да ражда, за да бъде щастлива. Аз не искам деца. Не съм създадена за това.

Тогава се разплаках тайно в кухнята, докато белех картофи. Мечтаех си за внучета, за шумен дом, за смях и детски глъч. Но приех решението ѝ. Дори започнах да я защитавам пред лелите и съседките, които все питаха: „Ама кога ще я ожениш тая твоята? Кога ще станеш баба?“

— Оставете я — казвах. — Нека си живее живота така, както иска.

Годините минаваха. Мария се премести в София, работеше като журналистка в една от големите медии. Виждахме се рядко — по празници или когато имаше нужда от домашна лютеница. Чувах я по телефона — гласът ѝ беше уверен, понякога дори остър. Никога не споменаваше за мъже или деца.

Докато една вечер през ноември не се появи на прага ми с бебе.

— Мамо… — прошепна тя и се разплака.

Поканих я вътре. Седнахме в кухнята, а тя държеше бебето така несигурно, сякаш държи чужд предмет.

— Това е Ани — каза тихо. — Моята дъщеря.

Не знаех какво да кажа. Само гледах малкото личице, червените бузки и тънките ръчички, които се протягаха към мен.

— Мария… какво стана?

Тя избухна:

— Не знам! Всичко се обърка! Бях сигурна, че не искам деца… После срещнах Петър… Всичко беше толкова хубаво… После забременях… Мислех да направя аборт… Но не можах… А сега той ме остави! Само аз и Ани сме… Не мога да се справя сама!

Сълзите ѝ капеха по масата. Аз мълчах. В главата ми бушуваха мисли: „Как ще ѝ помогна? Аз съм на шейсет! Имам болки в кръста! Как ще гледам бебе? Ами работата ми в читалището? Ами градината?“

Но после погледнах Ани. Тя ме гледаше с огромни кафяви очи — същите като на Мария, когато беше бебе.

— Ще ти помогна — казах тихо. — Ще се справим някак…

Първите дни бяха кошмарни. Мария не знаеше как да къпе бебето, как да го храни, как да го приспи. Аз също бях забравила много неща — последното бебе, което гледах, беше самата Мария преди трийсет години.

— Мамо, тя не спира да плаче! Какво правя грешно? — питаше ме Мария посред нощ.

— Понякога просто плачат… — опитвах се да я успокоя.

Мария беше на ръба на нервна криза. Не спеше, не ядеше, само плачеше заедно с бебето.

— Не мога! Не мога! Защо изобщо реших да я родя? — крещеше тя една сутрин.

— Недей така! — скарах ѝ се аз. — Това е твоето дете! Трябва да си силна!

— Аз не съм като теб! Ти винаги си знаела какво правиш! Аз съм провал!

В този момент разбрах колко е сама дъщеря ми. Колко е уплашена. Прегърнах я силно и ѝ прошепнах:

— Никой не знае какво прави в началото… Всички се учим по пътя.

С времето започнахме да се справяме по-добре. Ани растеше — първо усмивка, после гукане, после първото зъбче… Мария все още имаше моменти на отчаяние:

— Мамо, ако не бях те имала… Не знам какво щях да правя.

Но аз усещах как между нас се връща онази близост от детството ѝ. Готвехме заедно супа за Ани, разхождахме я в парка до блока, смеехме се на глупавите ѝ физиономии.

Съседките започнаха пак да идват на кафе и да питат:

— Е, бабо Катя, как е внучката?

Понякога усещах завистливи погледи или шушукания зад гърба ни: „Виж я тая Мария — уж модерна жена, а накрая пак при майка си дойде!“

Болеше ме от тези думи. Но най-много ме болеше от страха дали ще издържа физически и психически. Понякога нощем лежах будна и си мислех: „Ами ако утре ме няма? Кой ще помага на Мария? Как ще се справят двете?“

Една вечер Мария седна до мен на дивана:

— Мамо… Благодаря ти. Знам колко ти е трудно…

Погледнах я и видях в очите ѝ благодарност и обич. И страх.

— Ще се справим — казах ѝ пак. — Заедно сме по-силни.

Но вътре в мен остана тревогата: дали някога ще мога истински да простя на Мария за всички години на отчуждение? Дали тя ще намери сили да стане майката, която Ани заслужава?

Понякога си задавам въпроса: Колко още мога да давам от себе си? И дали любовта между майка и дъщеря може да излекува всички стари рани?