Дъщеря ни мисли, че не сме ѝ помогнали достатъчно за сватбата – забрави, че платихме всичко

– Мамо, това е унизително! – гласът на Виктория трепери от гняв, а очите ѝ са пълни със сълзи. – Всички мои приятелки получиха по 10 000 лева от родителите си за сватбата! А вие… вие дори не ми дадохте нищо!

Стоя насреща ѝ, стиснала ръцете си толкова силно, че ноктите се впиват в дланите ми. Въздухът в малката ни кухня е натежал от напрежение. Мъжът ми, Иван, стои до прозореца и гледа навън, сякаш ако се престори, че не чува, бурята ще отмине сама.

– Вики, как можеш да казваш това? – гласът ми излиза тих и пресипнал. – Платихме всичко – ресторанта, роклята ти, дори медения месец…

– Това не е същото! – прекъсва ме тя. – Исках да имам свои пари! Да си купя каквото искам! Всички го правят!

В този момент усещам как нещо вътре в мен се къса. Спомням си как преди три месеца с Иван брояхме всяка стотинка, за да сбъднем мечтата ѝ за голяма сватба. Как се отказахме от почивката на море, за която мечтаехме от години. Как Иван работеше извънредно, а аз шиех булчинската ѝ рокля до късно през нощта, за да спестим пари.

– Вики, ние дадохме всичко от себе си – прошепвам. – Не разполагаме с такива пари като родителите на приятелките ти…

– Не ме интересува! – тропва с крак тя. – Винаги сте били такива – никога не мислите за мен!

И излиза с трясък от апартамента. Оставя след себе си тишина, по-страшна от всеки вик.

Седя на кухненския стол и гледам към масата, на която още стоят снимките от сватбата ѝ. Усмивката ѝ на тях е широка, щастлива. До нея е Петър – новият ѝ съпруг. Той даде пари само за халките, но никога не го споменава. Всичко останало беше наша грижа.

– Не знам къде сбъркахме – прошепва Иван зад мен. Гласът му е уморен, прегракнал от безсънните нощи и тревогите.

– Може би я разглезихме… Или може би светът вече е друг – отвръщам аз.

Вечерта минава в мълчание. Телефонът ми не звъни. Не получавам съобщение от Виктория. Само снимки в социалните мрежи – тя и Петър на луксозен ресторант, с нова чанта в ръка. Под снимката: „Благодаря на всички, които ме подкрепиха!“.

Сърцето ми се свива. Спомням си първия ѝ учебен ден – как плака, че не иска да остане сама в класната стая. Как я държах за ръка и ѝ обещах винаги да съм до нея. Дали някога ще разбере колко много я обичаме?

На следващия ден майка ми звъни:

– Какво става с Виктория? Чух, че пак сте се скарали.

– Не знам, мамо… Просто искаше повече пари за сватбата.

– Ех, младите днес… Не помнят колко трудно беше навремето. Аз за твоята сватба ти дадох само една покривка и чифт чаши.

– Знам… Но времената са други.

Вечерта Иван се прибира по-рано от работа. Сяда до мен на дивана и ме хваща за ръката.

– Мислиш ли, че ще ни прости?

– Не знам… Може би трябва да ѝ дадем време.

– А ако никога не разбере колко много направихме за нея?

Поглеждам го и виждам сълзи в очите му. За първи път от години.

След седмица Виктория ни кани на гости в новия им апартамент. Влизаме с Иван с притеснение – дали ще ни посрещне с усмивка или с нови упреци?

Тя ни посреща хладно:

– Може ли да донесете още няколко неща? Трябват ми нови завеси и микровълнова…

Иван преглъща тежко:

– Вики, ние вече дадохме всичко, което можехме…

Тя обръща глава:

– Добре… Ще помоля Петър да говори с родителите си.

Излизаме от апартамента ѝ с усещането за празнота. По пътя към вкъщи Иван мълчи. Аз гледам през прозореца на колата и се питам: Кога благодарността стана толкова рядка? Кога децата ни започнаха да вярват, че всичко им се полага?

Може би някъде сбъркахме като родители… Или може би просто светът се промени твърде бързо за нас.

Кажете ми – само ние ли се чувстваме така? Само нашите деца ли забравиха какво значи жертва и обич?