Дъщеря ни вече не е същата: Как зетят ни отне детето ни

— Не мога да повярвам, че пак няма да дойдеш! — гласът ми трепереше по телефона, докато гледах снимката на дъщеря ми Мария на стената. Усмивката ѝ там беше толкова искрена, а сега… Сега чувах само студеното ѝ „Мамо, не мога. Имаме други планове с Петър.“

Петър. Зетят ни. Откакто се появи в живота ѝ, Мария се промени. Преди беше нашето слънчице – винаги първа да помогне, да се засмее, да прегърне баща си. А сега? Дори за 60-ия рожден ден на баща си не намери време. Седях на кухненската маса, а сълзите ми капеха върху покривката.

— Какво ти каза този път? — попита ме Иван, мъжът ми, докато влизаше в стаята. Гласът му беше тих, уморен.

— Пак няма да дойде. Петър имал някаква работа, а тя не можела да го остави сам — отвърнах и избърсах очите си.

— Може би трябва да я разберем. Вече е семейна жена — опита се да ме утеши той.

— Не е въпросът в това! — извиках. — Въпросът е, че тя не е същата! Не е нашата Мария!

Вечерта мина в тягостна тишина. Гостите идваха и си тръгваха, всички питаха за Мария. „Къде е момичето ви?“ „Защо не дойде?“ Усмихвах се насила и измислях оправдания. Само аз знаех истината – че зетят ни я държи като заложник в собствения ѝ живот.

Преди година всичко беше различно. Мария идваше всяка неделя на обяд, носеше домашни сладкиши и разказваше за работата си в училището. След сватбата обаче Петър започна да я дърпа все по-далеч от нас. Първо спряха неделните обяди – „Много сме заети“. После телефонните разговори станаха все по-кратки. А сега – дори на рождения ден на баща си не дойде.

— Мамо, ти не разбираш — каза ми тя веднъж по телефона. — Петър има нужда от мен. Той се чувства самотен, когато не съм до него.

— А ние? Ние нямаме ли нужда от теб? — попитах я с разбито сърце.

— Вие сте силни. Ще се справите — прошепна тя и затвори.

Започнах да се питам: къде сбъркахме? Дали сме я възпитали твърде зависима? Или твърде свободна? Може би трябваше по-рано да поговорим с Петър, да му покажем, че семейството е важно. Но той винаги беше дистанциран – поздравяваше учтиво, но никога не оставаше дълго при нас.

Седмица след рождения ден реших да отида при тях без предупреждение. Купих любимите ѝ рози и сладкиш от кварталната сладкарница. Когато звъннах на вратата, отвори Петър.

— Здравейте — каза хладно и ме пусна вътре.

Мария стоеше в кухнята и миеше чинии. Когато ме видя, очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Мамо… защо не се обади?

— Исках да ви изненадам — усмихнах се плахо.

Петър стоеше до вратата и ме наблюдаваше внимателно.

— Имаме планове за вечерта — каза той рязко.

— Само за малко ще остана — отвърнах и подадох розите на Мария.

Тя ги прие, но ръцете ѝ трепереха. Седнахме на масата, а Петър не откъсваше очи от нас.

— Мамо, моля те… — прошепна Мария. — Не е удобно сега.

Почувствах се ненужна в собствения живот на детето си. Станах и си тръгнах без дума повече.

Вкъщи Иван ме прегърна и каза:

— Трябва да я оставим. Ако има нужда от нас, ще се върне.

Но аз не можех да спра да мисля за нея. Всяка вечер гледах снимките ѝ и се чудех: какво направихме погрешно? Защо позволихме на един човек да ни отнеме детето?

Скоро разбрах от съседка, че Петър често повишава тон на Мария пред хората. Че тя рядко излиза сама и почти няма приятели вече. Сърцето ми се сви от тревога.

Една вечер Мария ми се обади разплакана:

— Мамо… толкова ми липсвате… Но не знам какво да правя…

— Ела си у дома, дете мое! — извиках през сълзи.

— Не мога… Ако разбере… — гласът ѝ заглъхна.

Тогава разбрах – Мария е в капан. Не физически, а емоционален. Петър я държи чрез вина и страх. И аз съм безсилна да ѝ помогна, ако тя сама не поиска това.

Сега пиша тези редове с надеждата някой да ме разбере. Да ми каже: какво бихте направили на мое място? Как помагате на децата си да останат ваши, когато някой друг ги дърпа далеч? Или просто трябва да ги пуснем и да чакаме…