Денят, в който станах баба, но дъщеря ми ме изключи от живота си

– Мамо, моля те, не идвай тази вечер. Искам да сме само аз и Георги в родилното. – Гласът на дъщеря ми, Виктория, трепереше по телефона, а думите ѝ се забиваха в гърдите ми като ледени игли.

Стоях в коридора на болницата „Майчин дом“ в София, стиснала чантата си до болка. Навън валеше ситен мартенски дъжд, а аз усещах как сълзите ми се смесват с влагата по лицето ми. Бях чакала този момент цял живот – да стана баба, да прегърна внучето си, да видя дъщеря си като майка. Но сега стоях сама, изключена от най-важния миг в живота ѝ.

– Вики, моля те, не ме оставяй тук… – прошепнах, но тя вече беше затворила. В коридора се чуваха стъпки, смях, плач на новородени, а аз се чувствах като призрак сред живите.

Върнах се назад във времето. Спомних си как държах Виктория за ръка, когато беше малка и болна, как ѝ четях приказки, как я учех да кара колело в Южния парк. Винаги бях до нея, винаги бях нейната опора. Кога се беше променила тази връзка? Кога бях станала излишна?

– Госпожо, не може да стоите тук. – Медицинска сестра ме погледна строго. – Моля ви, върнете се утре.

– Дъщеря ми ражда… – гласът ми се пречупи. – Аз… аз съм ѝ майка.

– Всички са нечии майки, но сега има правила. – Сестрата се обърна и изчезна зад вратата.

Седнах на студената пейка и се загледах в телефона си. Нямаше съобщения. Георги, зет ми, също не се обади. Знаех, че Виктория иска да бъде самостоятелна, че иска да докаже на себе си и на света, че може сама. Но защо трябваше да ме изключи напълно? Не заслужавах ли поне една прегръдка, един поглед към внучето си?

Времето се влачеше. Минаваха часове. Всяка минута беше като нож в сърцето ми. В главата ми се въртяха думи, които никога не бях казвала на Виктория: „Боли ме, че не ме допускаш до себе си. Боли ме, че ме наказваш за грешките ми.“

Спомних си последния ни голям спор. Беше преди три месеца, когато ѝ казах, че не харесвам как Георги говори с нея. Тя избухна:

– Мамо, престани да се месиш! Това е моят живот! Не си длъжна да ме спасяваш всеки път!

Тогава замълчах, но сега думите ѝ кънтяха в главата ми. Може би наистина прекалявам. Може би не знам кога да спра. Но как се спира да обичаш детето си?

В един момент телефонът ми иззвъня. Сърцето ми подскочи. Беше съобщение от Виктория: „Роди се. Всичко е наред. Момиче. Казва се Мария.“

Само това. Без снимка, без покана да я видя. Само кратко изречение, което трябваше да ми стигне за цяла вечност.

Сълзите ми потекоха неудържимо. В този миг осъзнах, че съм загубила нещо повече от достъпа до внучето си – бях загубила близостта с дъщеря си.

На следващия ден отидох отново в болницата. Купих огромен букет лалета – любимите на Виктория. Влязох с треперещи ръце в стаята ѝ. Тя лежеше бледа и уморена, а до нея Георги държеше малката Мария.

– Здравей, мамо – казах тихо.

Виктория ме погледна с уморени очи.

– Благодаря ти за цветята. Но… моля те, не стой дълго. Искам да си почина.

Погледнах внучето си – толкова малко, толкова крехко. Протегнах ръка, но Георги леко отдръпна бебето.

– Още е рано – каза той.

Сърцето ми се сви. Усетих как между мен и дъщеря ми се издига невидима стена.

Излязох от стаята и се разплаках в коридора. Една възрастна жена ме потупа по рамото.

– Не се притеснявай, мило момиче – каза тя. – Децата ни порастват и забравят колко много сме дали за тях. Но ще дойде ден, когато пак ще им потрябваме.

Седмици наред не получих покана да видя Мария. Виктория ми пишеше само кратки съобщения: „Добре сме“, „Нямаме нужда от нищо“. Чувствах се ненужна, излишна, сякаш съм направила нещо непростимо.

Една вечер не издържах и ѝ се обадих.

– Вики, моля те… Кажи ми какво съм направила? Защо ме държиш далеч?

Тя замълча дълго.

– Мамо… Просто имам нужда от време. Чувствам се притисната от всички очаквания – твоите, на Георги, на всички роднини. Искам да намеря себе си като майка, без да ме сравняват с теб.

– Но аз искам само да ти помогна…

– Знам, но понякога помощта ти ме задушава. Моля те, дай ми въздух.

Затворих телефона и седнах на дивана вкъщи. Погледнах снимките на Виктория като дете – усмихната, щастлива, сгушена в мен. Сега между нас имаше пропаст.

Минаха месеци. Постепенно Виктория започна да ми изпраща снимки на Мария, понякога ме канеше за кратко на гости. Но вече нищо не беше същото. Всяка среща беше внимателно премерена, всяка дума – премислена.

Понякога се питам: Къде сбърках? Прекалих ли с грижата? Или просто дойде време да пусна дъщеря си да живее своя живот?

А вие как бихте постъпили? Кога една майка трябва да спре да бъде майка и да стане просто баба?