Десет години по-късно: Когато семейството почука на твоята врата

– Махай се! – гласът на майка ми, Мария, проряза тишината като нож. Стоях на прага с една раница и положителен тест за бременност в джоба. Беше нощ, в която дъждът плющеше по ламаринената козирка пред входа ни в Люлин. Баща ми, Георги, не каза нищо – само гледаше в пода, сякаш ако не ме погледне, няма да съм там.

– Мамо, моля те… – гласът ми трепереше. – Не мога да отида никъде. Ти си ми всичко.

– Всичко си провалила! – изкрещя тя. – Срам ме е от теб! Как ще погледна хората в очите? На осемнайсет и вече бременна! Изчезвай!

Тогава разбрах, че вече не съм дете. Излязох на улицата, мокра до кости, с разтреперани ръце и сърце, което се късаше. Приятелят ми, Петър, беше избягал още преди да му кажа. Останах сама. Прекарах първата нощ на гарата, обгърната от миризмата на студено кафе и цигари.

Минаха години. Работех каквото намеря – чистачка в детска градина, продавачка на пазара в Красна поляна, после сервитьорка в малко кафене до Женския пазар. Синът ми, Алекс, растеше бързо и беше единствената ми светлина. Понякога го гледах как спи и се чудех дали някога ще мога да му дам истински дом.

Съседката ми баба Станка стана моята майка – тя ме научи как да готвя леща и как да кърпя чорапи. Понякога вечер седяхме на балкона и тя ми казваше:

– Не се сърди на майка си, мило момиче. Понякога страхът прави хората жестоки.

Но аз не можех да простя. Всяка Коледа гледах през прозореца към светлините отсреща и си представях как майка ми украсява елхата без мен.

Десет години по-късно телефонът звънна. Беше неделя сутрин, правех палачинки за Алекс.

– Ало? – казах с брашно по ръцете.

– Здравей… – гласът беше тих, почти неузнаваем. – Аз съм… майка ти.

Замръзнах. Чувах само дишането ѝ.

– Какво искаш? – попитах рязко.

– Татко ти е болен… Много болен. Аз… не знам какво да правя. Моля те… помогни ни.

В този миг цялата болка от миналото ме заля като вълна. Спомних си онази нощ, студената гара, празните погледи на хората. И въпреки всичко не можех да затворя телефона.

– Ще дойда – казах тихо.

Когато прекрачих прага на стария ни апартамент, всичко беше същото – миризмата на печени чушки, снимките по стените, скърцащият паркет. Майка ми беше остаряла, косата ѝ беше посивяла. Баща ми лежеше на леглото с кислородна маска.

Алекс стоеше до мен и ме държеше за ръката.

– Здравей, мамо – казах тихо.

Тя се разплака. За първи път я видях слаба и безпомощна.

– Прости ми… Моля те… Не знаех какво правя тогава…

Сълзите ѝ капеха по ръцете ѝ. Не знаех какво да кажа. В мен се бореха гняв и обич, минало и настояще.

През следващите месеци се грижех за баща си – водех го по лекари, сменях му превръзките, готвех супи и чистех апартамента. Майка ми мълчеше или плачеше тихо в кухнята. Алекс носеше радост в къщата с детския си смях.

Една вечер седнахме тримата на масата – аз, майка ми и Алекс. Тя ме погледна със зачервени очи:

– Знам, че не заслужавам прошката ти… Но ти благодаря, че си тук. Ако можех да върна времето…

– Не можеш – прекъснах я аз. – Но можеш да бъдеш баба на Алекс. Може би така ще започнем отначало.

Тя се усмихна през сълзи и прегърна внучето си.

Сега, когато всичко е зад гърба ми, често се питам: Дали любовта на една дъщеря може да надделее над болката от отхвърлянето? Може ли семейството да се излекува след толкова много рани? Как бихте постъпили вие?