Десет години по-късно: Когато Юлиян се върна от нищото, светът ми отново се разтресе

– Мамо, някой чука! – гласът на Даниела отекна в коридора, докато аз бързах да извадя мусаката от фурната. Беше обикновен четвъртък вечер, а в нашия панелен апартамент в Люлин всичко вървеше по старому – или поне така си мислех.

Погледнах през шпионката и сърцето ми спря. На прага стоеше Юлиян. Същият Юлиян, който преди десет години изчезна без дума, оставяйки мен и двете ни деца сами срещу целия свят. Косата му беше посивяла, очите – уморени, но в тях имаше нещо познато, което ме прониза до болка.

– Здравей, Мариела – прошепна той, сякаш се страхуваше да не го изгоня още преди да е прекрачил прага.

– Какво правиш тук? – думите ми излязоха по-остри, отколкото исках. Даниела и малкият Петър надничаха зад мен, с разширени от изненада очи.

– Може ли… може ли да поговорим? – Юлиян гледаше в земята. В този момент не знаех дали да го прегърна или да го ударя. Спомените ме заляха като вълна: безсънните нощи, когато го чаках; лъжите, които измислях за децата; срама пред съседите; болката от предателството.

Пуснах го вътре. Седна на ръба на дивана, сякаш се страхуваше да не остави следа. Даниела се приближи плахо:

– Тате?

Юлиян се разплака. Никога не бях виждала този мъж да плаче. Петър стоеше на прага на стаята си, стиснал плюшеното си мече – единственият подарък от баща му, който пазеше като съкровище.

– Знам, че нямам право да ви моля за нищо – започна Юлиян с пресипнал глас. – Но… трябваше да се върна. Не можех повече да живея така.

– Как така? – прекъснах го аз. – Десет години! Десет години без обяснение! Какво очакваш сега?

Той замълча. Въздухът в стаята беше тежък като олово. Децата ми гледаха ту мен, ту него. В този миг разбрах – не ставаше дума само за мен. Тяхната болка беше по-голяма от моята.

Юлиян започна да разказва. За дълговете, които бил натрупал покрай неуспешния бизнес с приятеля си Кольо. За заплахите, които получил от лихвари. За страха, че ще навреди на нас, ако остане. За това как избягал в Германия и работил каквото намери – строителство, мияч на чинии, пазач на складове. За самотата и срама.

– Мислех си за вас всеки ден – каза той тихо. – Но не знаех как да се върна. Бях страхливец.

Даниела избухна:

– А ние? Ние не се ли страхувахме? Не плакахме ли всяка вечер? Мама работеше на две места! Петър беше бебе!

Сълзите й ме разкъсаха отвътре. Прегърнах я силно, а Юлиян само наведе глава.

– Не искам прошка – прошепна той. – Искам само да ви видя. Да знам, че сте добре.

Вечерта мина в тишина. След като децата заспаха, седнахме двамата на балкона. Гледах светлините на София и се чудех какво да правя.

– Мариела… – започна той плахо. – Знам, че не мога да върна времето назад. Но ако има начин… ако мога поне малко да поправя нещо…

– Не знам дали мога да ти простя – казах честно. – Не знам дали децата ще могат някога. Но ти трябва да опиташ.

Следващите дни бяха кошмарни. Съседите започнаха да шушукат: „Видя ли го? Върнал се е!“, „Горката Мариела…“. Майка ми настояваше да го изгоня: „Щом веднъж е избягал, пак ще го направи!“. Брат ми дойде и едва не го набил: „Как смееш да се появяваш след всичко?“.

Децата бяха объркани. Петър не искаше да говори с него. Даниела ту го търсеше за обяснения, ту го игнорираше напълно.

Аз самата се чувствах като разкъсана между миналото и настоящето. Спомнях си първите ни години заедно – как мечтаехме за дом, за семейство; после първите пукнатини; после онази вечер, когато просто не се прибра…

Една вечер седнах с децата:

– Знам, че ви е трудно – казах им тихо. – Но трябва сами да решите дали искате баща ви в живота си.

Даниела ме погледна със сълзи:

– А ти?

Погледнах към снимката ни от морето преди години – усмихнати, щастливи, безгрижни.

– Аз още не знам – признах си.

Юлиян започна работа като охрана в близкия супермаркет. Опитваше се да помага вкъщи – носеше храна, оправяше дребни ремонти, водеше Петър на тренировки по футбол. Но между нас стоеше невидима стена.

Една вечер го чух как говори по телефона:

– Не знам дали някога ще ми простят… но ще опитам всичко.

Тогава разбрах: прошката не е еднократен акт. Тя е процес – бавен, болезнен и несигурен.

Минаха месеци. Даниела започна да говори повече с него; Петър му подаде ръка след един мач; аз започнах да го виждам не като предател, а като човек със своите страхове и слабости.

Но раните остават. Понякога нощем още плача тихо в тъмното.

Днес седя на балкона и гледам как децата играят с Юлиян долу пред блока. Не знам какво ще стане утре. Не знам дали ще успеем да бъдем семейство отново.

Но знам едно: животът винаги ни поставя пред избори, които никога не сме искали да правим.

А вие бихте ли простили? Или има рани, които никога не зарастват?